* * *
 
Светът ме омагьоса с красотата
на кроткото си битие...
              Вървя нататък.
 
  
* * *
 
Малък остров сме ние
                                    и чуден –
в паметта на мечтите се будим.
 
 
* * *
 
Приключи тук играта 
                                      много стара.
Човечество, 
                      стоиш на свойта гара?
 
 
* * *
 
Пламна в мен, запалена, Душата,
дръпна струната на самотата
        тишината...
                             И запя. 
 
 
* * *
 
Зная, че съм тук, за да обикна
себе си, Земята и света...
Щом успея, мигом ще политна
към просторите на Вечността.
 
  
* * *
 
Този свят върви и се усуква
по спиралата на труден път.
Циреят на болката се пуква...
И човеците ще се спасят.
 
  
* * *
 
Силата на нашите несгоди
кара ни да бъдем оптимисти,
щом в Душите болката заброди,
за да ни извая чисти.
 
  
* * *
 
Радостта ни прави съвършени,
за да сме полезни за сърцата
/скрили от света несгоди земни/,
търсещи спасение в мъглата.
 
  
* * *
 
Всеки земен миг ме провокира
да вървя в безкрая си – 
                                       нататък.
Докога ли?
                    Път ли е,
                                     не спира.
 
 
* * *
 
Зная, че достигнах този връх
в тишина и паметно търпение,
скътала в човешкия си дъх
свръхчовешка болка...
                               И смирение.
                                                              
   
© E-LIT.INFO