Духна вятър. Разклати клоните на дърветата. После бързо слезе надолу по стъблата, подпряна на едно дърво и за миг се сгуши в зелената трева. Тихо подухна и тревичките заиграха. Цветенцата се накланяха наляво и надясно. Танцуваха красиво.
Вятърът надникна в прозореца на къщата до дървото. Вътре съзря едно малко момиченце. Все още му се спеше и то сънено търкаше очички с юмруци.
– Сега ще разроша косата му! И вятърът задуха силно. Но колкото и да се мъчеше, все не успяваше да направи лудорията.
Вики, така се казваше момиченцето, се разсъни и се усмихна. Стана още по красиво!
Погледна слънцето, което се показваше зад дървото и звънко се разсмя.
– Ще отворя прозореца, за да дойде при мен и да си поиграем. Вики мислеше, че слънцето е една голяма топка, която се търкаля по небето.
Внезапно вятърът нахлу през прозореца, развя пердето, и този път успя да разроши косите на Вики. Доволен, бързо излезе.
– Настигни ме! Побързай! – подвикна вятърът.
– Не мога! Още съм малка и не ми разрешават да излизам сама от дома! – каза уверено, както я бяха научили мама и татко.
– Тръгни с мене. Аз ще те водя! Ще бъде много интересно!
– Ти нямаш ръце и не можеш да ме хванеш като мама и татко! Може да се изгубя някъде!
– Не се страхувай! Тръгни! Вятърът отново влезе в стаятa. Погали нежно детето, така както правят мама и татко всяка сутрин.
– Хайде, тръгваме! Скучно ми е да съм сам! Ти гониш!
Вики стоеше сред стаята и поглеждаше вратата. Колко нависоко е бравата! Как да си отвори?
Вятърът се върна бързо.
– Защо не ме гониш? – попита вятърът, малко разсърдено.
– Не мога да отворя вратата и да изляза!
– Излез през прозореца тогава!
– От там не се излиза!
– Защо пък да не може? И вятърът няколко пъти влезе и излезе.
–Ето, виждаш ли колко е лесно!
–Но ти си вятър!
Вятърът се замисли малко и каза решително:
– Хайде, тръгваме! Грабна момиченцето и фюууут, през прозореца!
Пусна детето на тротоара и тръгнаха. Вики върви, а вятърът – ту напред, ту назад. Отива бързо някъде, после се връща.
–Тук съм! Ето ме! – и закачливо подвиква на момиченцето, утихнал за малко до някоя реклама на магазин или стълбище на вход.
Внезапно Вики спря пред една витрина. Погледна учудено. Виждаха се големи картини.
– Колко са хубави! Също като нашите в хола!
– Какво правиш тук, по пижама, Вики! – дочу глас зад гърба си.
Обърна се и видя чичо Дидо, приятелят на баща ѝ.
– Къде е татко ти?
Вики се замисли. Не знаеше какво да отговори.
– Влизай бързо! Чичо Дидо отключи вратата.
– Разгледай картините в галерията, а през това време аз ще се обадя по телефона да повикам татко ти да дойде и да те прибере вкъщи.
– Няма да си ходя! Тук много ми харесва! Колко са красиви картините! Ти ли ги нарисува?
– Да, всичките!
– Всичките? И тези които са у дома, в хола? И тях ли?
– Да, разбира се!
– А защо тези които са тук не са у дома? Това твоята къща ли е? – задаваше един след друг въпросите си Вики, без да е дочакала отговор.
– Нали си идвала на гости и знаеш къде живея. Това е художествена галерия. Художниците подреждат в галерията своите картини, за да могат хората да ги разглеждат, а ако им хареса някоя, да могат да си я купят.
Момиченцето поогледа още веднъж картините и каза:
– Значи, ти си художник! A това е твоята работа! Ето, тази ще купя!
Вики бръкна в джоба на панталона си и извади един бонбон.
– Много е вкусен и е с хубава картинка! Вчера не го изядох и го скрих в джоба си.
Днес трябваше да го разменя за една дъвка. Петърчо има дъвки с много, мнооого хубави картинки! Обеща, че ще ми даде, но иска в замяна картинка от моите бонбони.
И Вики подаде бонбона на чичо Дидо.
Чичо Дидо се зарадва много. Разсмя гръмогласно, от сърце и започна да целува Вики по бузките.
– Вики, дай на Петърчо бонбона. Аз вече съм голям и не ям бонбони. Няма на кого да го подаря, освен на тебе. Затова го вземи!
Вики наведе тъжно очи, обидена от това, че чичо Дидо не пожела да си разменят картинките.
В този момент таткото на Вики влезе и поздрави.
– Кой вятър те довя тук, мое момиченце?
– Моят вятър! – каза много важно и сериозно Вики.
Двамата мъже се разсмяха.
Чичо Дидо отиде до картината, която Вики хареса най - много. Откачи я от стената.
– Eто, подарявам ти моята картина, а ти дай бонбона на Петърчо. Така ще имаш две хубави картинки. Съгласна ли си ?
– Благодаря ти, чичо Дидо!
– И аз ти благодаря!
– Защо правиш такъв голям подарък? – каза бащата на Вики.
Без да дочака отговор на въпроса, Вики продължи в скоропоговорка да говори:
– Като си отида у дома, ще нарисувам много картинки. Ще ги подредиш ли в галерията?
– Само ако са много хубави!
– Ще бъдат хубави, обещавам!
– Благодари на чичо си Дидо и бързо в колата!
Нямам време. На работа съм! – каза бащата на Вики!
Вятърът се спотайваше. Разбра, че е виновен и се засрами.
– Благодаря много, чичо Дидо! Довиждане! Махаше с ръчичка Вики.
– Благодаря за подаръка! А ти, приятелю, извинявай! – повтаряше бащата на Вики.
– Да побързаме, имам много работа! Трябва да рисувам! – Вики хвана и дръпна силно за ръката татко си.
Погледна строго и сърдито. Огледа се, но не видя вятъра. Виновникът беше изчезнал.
Всъщност не беше се случило нищо лошо! Вики осъзна грешката си. Тя научи какво е художествена галерия и посети за първи път изложба. Сега тя имаше една голяма и истинска картина подарък и очакваше още една – малка от дъвката на Петърчо.
Освен това ѝ предстоеше изложба!
--------------------------------------------------------------
© Оля Недкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023