Когато бях на девет години, мама и тате се разделиха отново. На тях им се случваше често, но този път се скараха сериозно и татко отиде да живее при баба и дядо. Ние – аз и брат ми останахме при майка. Тъй като тя работеше в една електроцентрала на смени и парите не стигаха се принуди да работи и в една сладкарница като сервитьорка. Така не й оставаше много време за нас.
Беше ни много тежко – какво ще правим без тате и мама. Чувствахме се съвсем сами и изоставени. Усещането беше, се намираме в нищото и няма нищо и никой около нас. Самотни вълчета без глутници около тях. Нямахме никакъв ориентир в тъмнината и разчитахме на нашето въображение как ще прекараме времето си.
Още в самото начало, когато мама и тате се разделиха имаше неприятна случка с брат ми. Както си играехме той падна и си удари главата на радиатора. Потече кръв, не го болеше много, но когато видяхме кръвта се уплашихме. Не знаехме какво да правим и решихме да отидем при мама, която беше на гости на една приятелка на осмия етаж. Не искахме да казваме нищо. Качихме се горе и седнахме на дивана при тях. В един момент мама погали брат ми по главата и си изцапа ръката с кръв.
- Какво е станало? - попита тя.
И ние й обяснихме как брат ми си е ударил главата в парното.
- Боли ли те? - поинтересува се мама.
- Не - отвърна брат ми.
Почистиха раната и всичко бе наред.
Ние с брат ми ходихме на училище на една спирка с рейса и се оправяхме някак.
С течение на времето станахме голяма комбина.
В началото майка не можеше да накара брат ми да отиде до магазина за един хляб. Той излизаше от входната врата, сядаше на стълбите (ние живеехме на първия етаж в типичен осем етажен блок), скучаеше няколко минути и се връщаше с думите:
- Няма хляб.
Но постепенно, когато оставахме сами си разпределяхме задачите. Аз готвех и чистех, той ходеше на пазар. Много често вършехме всичко заедно. Отивахме до плод и зеленчука, купувахме си нектар, минавахме през магазина и взимахме сладолед, прибирахме се вкъщи и си правехме шейкове с нектар и сладолед. Бяха много освежаващи и сладки. Майка ни носеше сламки от сладкарницата и ние си организирахме истинско парти. Пускахме си музика на стария дек с касети. Сядахме на дивана в хола и се правехме на големи.
- Скъпа, искаш ли един танц? - питаше брат ми, а аз отвръщах:
- С удоволствие, скъпи!
И ставахме да танцуваме.
Баща ми ме беше научил да танцувам блус на баладите на Скорпионс и ние се справяхме добре с танците. Първоначално тате ми показа на мен (брат ми е с две години и половина по-малък). Караше ме да стъпвам на краката му и той танцуваше. В последствие го следвах без помощ. След това, когато останахме сами, брат ми стъпваше на моите крака и аз го водех. Когато посвикна бяхме равнопоставени танцьори, но аз определях стъпките, защото танцът ми беше в кръвта още от малка.
Годините минаваха. Тате го нямаше, а мама беше на работа.
Аз от време на време му ходех на гости след училище (баба и дядо живееха на петнадесет минути от нас). Слушахме музика и си говорихме за училището и приятелите.
Мен ме беше срам да кажа, че родителите ми са разделени и споделях със съученици, че отивам да слушам музика при дядо.
Но през повечето време бяхме сами – аз и брат ми.
Много обичахме да правим изненади на мама. Да почистим къщата, да измием чиниите, да приготвим нещо за вечеря.
Любимо ни беше да правим торта. Бях научила една рецепта от вуйна и пращах брат ми за продукти до магазина (той вече не се противопоставяше) и аз бърках, печах, варях.
Не си спомням да сме правили бели, само веднъж забравих едно олио за пържени яйца и се подпали пердето, но го загасихме с малко вода. Е, после тавана беше опушен, но лятото мама направи ремонт.
Сещам се за още една интересна случка когато бяхме без родители.
Отидох на гости на една приятелка на петия етаж в нашия вход. И техните и моите родители бяха на работа и ние се оказахме сами.
Решихме да се правим на големи и да си приготвим кафе. Напълнихме кафеварката с вода и я натъпкахме хубаво с кафе. Пуснахме котлона и я сложихме, но после забравихме за нея. По едно време, както си говорехме, се чу едно силно „бум“ и видяхме как кафето избухва със силна струя към тавана. Целият таван стана в кафе, кухненските шкафове бяха в пръски, а кафеварката се озова на пода. Много се уплашихме. Забърсахме шкафовете и пода и чакахме родителите да се приберат и да кажат нещо за тавана, който бе целия с кафе, но те ни успокоиха:
- Добре, че кафеварката не ви е ударила! Всичко останало е поправимо.
След още няколко години майка започна да работи на едно място. Беше съсобственик на една книжарница, в която се продаваха и офис консумативи. Но пак я нямаше по цял ден. Често с брат ми си играехме на книжарница – аз продавах, а той купуваше книги и плочи. Имахме и грамофон, на който си пускахме музика да ни е по-приятно. Обожавах една плоча на Абба. Вече не танцувахме сами. Често си канихме приятелчета от училище и се забавлявахме заедно. Приготвяхме торта и шейкове и се събирахме в хола да слушаме музика, да си похапнем и пийнем.
Любимо ми беше да приготвяме торта с маслен крем и блатове залети с кафе. Всичко си правехме сами.
Няма да забравя един случай. Майка беше на работа в книжарницата и ние играехме на подавач и купувач на книги. Стана осем часа, а нея още я нямаше. Притесних се и споделих с брат ми:
- Ами, ако на някой светофар е пресякла на червено, сигурно й се е случило нещо лошо
– блъснала я е кола. Ние какво ще правим сами? - почувствах се много самотна и изоставена. Стана ми страшно – виждах черна бездна пред себе си без никакъв изход или светлина.
- Мама не пресича на червено. Не се притеснявай. - успокои ме брат ми.
- Ами ако някой я е отвлякъл – продължих аз – Какво ще правим?
- Мама ще е винаги с нас! - заключи брат ми.
- Да, сигурно всичко е наред! - съгласих се и аз и мама си дойде.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
Творбата е отличена с поощрение в конкурса "Когато мама или/и тате ги няма...", Димитровград'2016
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Елена Колева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016