Този ,който живее моя живот, не съм АЗ.
Този, който люби жени, кара коли, който ходи на работа, който си мисли това или онова, този, който слуша радио, ходи до тоалетната, който крои планове и после ги срива: НЕ СЪМ АЗ.
Чудя се откъде накъде тези,които живееят моя живот си позволяват да се вмъкват в мен? И какво общо има моето АЗ с МЕН?
Не е игра на думи, понякога е страшно трудно. Да те разлеят от поток в огромна река - и вече те няма. Волята ти е скършена и подчинена на цялото, което не познаваш.
Душата ти е чужда - не-ТЯ. Оставаш само разум със своите вероятности. А тяло без душа е като дума без смисъл - ненужна и сама. По-самотна от квантовата механика и Луната без Земя.
Но не се сърдя на Айнщайн и неговия гений.
Той несъмнено е бил по-самотен и от мен и от всеки друг, който не знае що е самота.
Това ме успокоява, кара ме да забравя, и аз приемам другите свои "Аз".
И да ви призная понякога ги обичам.
Като Айнщайн, който е откривал светове, но е оставал в себе си.
НЕ МУ Е БИЛО ЛЕСНО!?...