Навън като че златен дъжд вали. Есенен дъжд от листа - тези златисти, едри, капки, в които спят спомените за пролетта и лятото... Ужасът от зимата ще направи всеки лист кафяв. Бялото, което пролетта пак ще влее в дървесата, ще ги съживи. Сега това изглежда недосънуван сън. Също и ярко зеленото на листата, които гордо стояха на върха под утринните лъчи на слънцето. Не са ли спазми на листата, потръпващи от ледената ласка на росата?...
Дъгата в капките е взривена Светлина. Но не лебедова песен на цветовете в шумолящите листа, върху които скоро снегът ще фосфоресцира в близкото, много близкото бъдеще.
А после ще избухне нежно бялото, последвано от зеленото, жълтото, кафявото... И така - до безкрай.
Докато има Светлина.
Залез
Незрим палач главата слънчева отсече
и с кръв оплиска галактическия фрак.
НЕЛЕПА СИТУАЦИЯ -
опитваме се да изчистим детската душа
от образа
на собствената си нехармоничност.
Далекопроводният стълб
Манията за величие
го разяжда
с многоволтовото напрежение.
Стълб ръждясал...
Неосъществена
Айфелова кула.
* * *
Копнеем за безбрежие,
но не помръдваме от пясъка
на плажа
и живота.
И пронизителният зов на гларусите,
устремили се към синия безкрай,
е някак си далеч
от сетивата ни.
СЪЛЗИТЕ ти понякога са светли капки,
в които се разпръсква
ненужната дъга на спомена.
Поднебието
Сякаш се уплаши
от катерещия се Човек
и се свлече
в скалното подножие,
сливайки се
със смалените до лилипути
хора.
* * *
Питите на слънчогледите са нарциси,
влюбени в небесното си отражение.
Момичето от кафенето
Момичето отнасяше чадърите -
отпуснати криле.
И утре -
за кой ли път? -
ще ги разпъне
над бирата по масите отвън
и делничното бъбрене.
Чадърите от вятъра ще трепват,
но няма,
няма да летят...
Момичето прегръщаше
отпуснати криле.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Дачо Господинов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016