Ван Гог убедено твърдял, че е едновременно на много места. Това,навярно е давало повод да го считат за луд. Ала той не е бил. Луди са били всички около него, които го считали за такъв..В своята безпросветност и невежество те убивали бавно душата му,  красотата, свободата и най-вече чувството му за безкрайност... А той имал истинска нужда от НЕЯ... За да твори!

Какво друго можел да си помисли еснафът-бюргер, когато Ван Гог често повтарял, че той се размножава в пространството. "Сигурен съм - казвал той - че в този миг, докато рисувам, някой друг "АЗ" прави същото на някое друго място, в друго пространство, на друга планета, галактика, а може би и вселена..." Еснафът за себе си винаги е прав, защото той не може да допусне друго,освен своето разбиране за нещата... И може би така трябва да бъде. Ала Ван Гог твърдо вярвал в своята множественност и не е искал да лъже нико го, още по малко да ги провокира. Грешката му е била, че съзнавайки своята различност,той все пак се възприемал като част от невежата маса  Като част от угнетените и онеправданите. И той наистина бил такъв, не само по манталитет, а и по съдба. Затова им се доверявал и ги съжалявал..Ала вместо споделеност получавал упреци и присмех.

Той смятал себе си само за сянка, копие на своето истинско "АЗ", което чувствал в себе си и знаел, че ТО съществува на други места, но много по-истински и добри.

Единственият човек, с когото можел да споделя/но не винаги и безусловно/, бил брат му. Когато рисувал, той най-добре чувствал "ОНЯ" - ДРУГИЯ. Или както казвал на брат си: "Същия АЗ, това съм аз, но много по-плътен/не като материя/,а като същност и дух". Брат му Тео клател одобрително глава и, разбира се, не му вярвал.

"Аз съм само предаваща брънка" - продължавал той - "на това, което се случва там. И не само там, а все по-натам и все по нататък, където нещата СТАВАТ. Отдалечавайки се във времето и пространството,  нещата стават все по-плътни и по-истински. Първата степен е планета от нашата слънчева система. Повярвай ми не съм луд, никога не съм бил там и не съм го виждал, но го знам- чувствам го, когато рисувам. Втората степен, където "АЗ" съм все повече АЗ, е от Млечния път, друга слънчева система или друга галактика и така до безкрайност. Където моята плътност е завършена и аз съм ЦЯЛ  Там не боли. Само тук...

Аз знам, че нашето съществуване тук е захвърлено и случайно, най-много за да се спасим. А да се спасиш означава да намериш своето АЗ извън себе си, извън гравитацията/тоест в полетата на познанието и духовната чистота/, там, където енергиите са енергии и не ни се предават по полов път. Химери нали - знам какво мислиш -  ето, захвърляйки четката, и за мен стават химери. Как да ти обясня обаче, че те са по-истински.Затова ли ме мразят всички и не ми позволяват да живея? Какво съм им сторил, та ми отказват БЕЗКРАЙНОСТТА? Да ти откажат безкрайнстта означава да те задушат в мизерията на все по-затъващия, безнадежден Наш свят."
.Отказват му Безкрайността влъхвите, които са се смятали за нейни пазители. Отказват му безкрайността онези,които уж го мразят/масата-общество/, но най-вече тези,които го обичат - презирайки го, защото той не може да обича като тях.
Защото да обичаш означава да се въплътиш в по-плътната си същност, там, където нещата се получават, а смъртта е евфемизъм на вечност. Неговите съвременници не са можели да си представят такова нещо.Те са обичали жени чките си и от време на време любовниците си.

Плътта ражда, за да се продължи, но не и да остави духовна памет. Емоцията не е любов и любовта не е емоция без спойващия атом на духа. Тоест, ако е само от "Мира сего"
Ван Гог е можел да намери жадуваната от него безкрайност, ако не е била оная животинска тълпа, която никога не е разбирала от изкуство. Отделиш ли се от масата - ти вече си мъртъв. Тя не прощава и те наказва със смърт. Другият изход е да станеш присмехулник-ироник. Ала природата на Ван Гог не е била такава
Затова той не се самоубива/в собствения смисъл на думата/. Той слага край на живота си и става жертва на примата на тялото над духа.
И ако трябва да сме безкрайно честни, и той едва ли е вярвал напълно, че има много животи, но е намерил сили да се сбогува с красотата на този свят/не защото го мрази,а обратно/, з0ащото около него е имало цяла армия от зли субекти, готови да накарат тялото да извърши този противоестествен акт.

                                                 

   
© E-LIT.INFO