Всеки приема своя живот, докато разбере,
че той не е "Той".
Родил се малък и недоразвит/седмаче/ и такъв си останал -джудже.
Било толкова слабо и едва дишащо, че баба му предложила да го кръстят веднага: "Преди да се е върнало там,откъдето е дошло". Тази мъдра бабичка този път не познала и то ненадейно се върнало към живот. Живот, белязан от бо лести,унижения и скодоумие.Тялото му останало все така сгърчено,със изкривени и свити крайници,дребно и неугледно. И интелекта му не пораснал,и помен нямало по несъразмерното му лице от някакво чувствоили мисъл. Поставили го в ъгъла на някакво подобие на стая,хвърлили му една рогозка и го зачакали да умре. Само някакъв старец се смилявал над него и му подхвърлял парче хляб или кокали, събрани от контейнерите. А,"то", дето си нямало и име,мислело, че светът е това,което се вижда от неговата дупка. Полумрак,пробягващи плъхове и огромни паяци,висящи на своите лиги. Дотам приключвал неговият свят - за него нормален и достатъчен. Претенции нямал към нищо и никого.Докато един ден /по късно разбрал - след двадесетата си годишнина/,изведнъж той порастнал. Оздравял и само си спомнял за кривите крайници,,изпъкналите очи, острата коса и вечно наядените от плъхове и паяци меса и пъпки, пълни с гной. Сега те му се стрували по-големи от него/сега и някога/.
Но защо не са го изяли?
И си отговарял:"Ми щото съм сигурно бил горчив и невкусен".
"И сега съм такъв, но хората наоколо ме дразнят повече от плъховете и паяците.". Те се опитвали да го учат какво е добро и зло, но той не ги разбирал и ненавиждал.
От уязвим, слаб и некадърен станал лош и отмъстителен. Всички самочувсвия на света му се стоварили, а той ги стоварил върху другите. Станал огромен, хитър и пресметлив Забогатял. Учил нещастните люде да го уважават и боготворят, ,а те се хихикали тайно и ужасно страхували. Станал част от СИСТЕМАТА. До такава степен, че и тя му се покланяла. Това не го вбесявало, щото не си го спомнял,но го превръщало в неосъзнат герой .Бил много повече от себе си, от своето предишно "Аз",доколкото го имал.
И всичко му било позволено.
Станал убиец. Без чувсво за вина.
Избивал всички наоколо.Бавно и методично.С кеф.Докато останал сам.
Спрял се едва когато ги свършил ,но съжалил, че ги е изтрепал.. Те му давали надеждата, че може да ги победи.Сега нямало кой.Можело просто да ги умори от глад, да умират бавно от болести без лекарства, да умират от невежество и оскотяване, да умират нещастни, лишени от души... Но не би... Нямало време заподобно великодушие...
И тогава отново се върнал в дупката и станал джудже. На което всички се смеели и подигравали.
Та нали той ги научил на това. И заобичал своето нещастие.
-----------------------------------------------------------------------------------------
С. М. Аврелиев
------------------------------------------------------------------------------------------
© Стелиян Марков
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017