... и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
Борис Христов
Стоя срещу Стената и не знам какво да правя.
По-точно седя. Защото това е Стената във Фейсбук.
Някога тя бе за мен прозорец. Към света. Към другите. Към света на другите. Прозорец, в чиято рамка и самата аз можех да застана и да видят другите и светът колко съм умна, начетена, справедлива, правдива, красива (защото подбирам снимките, които си качвам и на които съм отбелязана; грозните бързо пращам в небитието).
Но сега тая стена напористо и безапелационно влезе в съня ми. Унасяйки се, виждам цифричката, която просветва на “Лични“, а глобусчето расте пред очите ми и като че ли нещо го изстрелва в главата ми така, че да я взриви. И човечето в иконките набъбва, просветвайки всяка секунда с лицата на близо три хилядите ми приятели, част от които никога не съм срещала освен във виртуалното пространство.
Всичко започна да ми се случва в нощите, когато съм стояла до късно и съм се опитвала да убедя някого в тезата, която съм прегърнала... „Прегърнала“ тук не е просто клише, защото – казвали са ми го и приятели – повярвам ли в разумността и правдивостта на нещо, не го пускам от обятията си, докато не съм сигурна, че и другите са забелязали красотата му. Нямам много таланти, но притежавам дарбата да обичам не само хора, животни и места; обичам пламенно идеи, поне в това съм сигурна. Ето защо нищо не ме срива така, както присмехът или неприязънта към тия любими невидими същества – мислите на Доброто. Всъщност отдавна съм приела теорията, че тях не ги раждаме ние, хората. Те витаят в пространството и имат божествен произход. Ние само ги улавяме и изричаме или записваме. Но това не става произволно – на принципа на ловното изкуство. Не зависи от ловкостта, нито от бързината ни, а от нашата чистота.
Колкото по-чисти са тялото и душата ни, толкова по-високи са вибрациите ни. Тогава именно улавяме идеи от по-висок порядък, свързани с космическото единство на всичко съществуващо, с превъзходството на Любовта над всичко, със силата на прошката, с необходимостта от саможертва, с отговорността ни към всичко съществуващо.
В началото бързах да споделя на Стената подобни идеи, които откривах в книгите, филмите, театъра и мрежата. И които съответстваха на моя собствен поглед към света: за това, че Земята е живо същество, че дори и камъните имат душа; че човешката ни еволюция води началото си от тях, а не от маймуните. След земетресения и катастрофални наводнения под постове, пълни с униние и страх, се осмелявах да загатна, че всъщност стихиите реагират на човешките ни чувства, мисли, думи и постъпки. Земетресенията са резултат от нарастващата ни човешка омраза, която Земята вече не може да удържи и се опитва да се освободи от нея – така както нашият човешки организъм чрез треската несъзнателно се бори с токсините. Проливните дъждове и бури пък освобождават небесното пространство от пълните ни с егоизъм, завист и несправедливост мисли...
И много често срещах присмех – добродушен или саркастичен. А някои – които смятаха, че са открили ключа към смисъла на човешкото съществуване в една само религия – ставаха направо злостни. Обвиняваха ме в сектантство, еретизъм, атеизъм, в попадане в мрежите на нечестивия...
Опитите ми да заговоря за необходимостта от снизхождение и прошка към „лошия“ в някой нашумял в общественото пространство случай на насилие винаги биваха посрещани с възмущение. Обясненията за нашата обща вина за войните или в грешките и престъпленията на привидно далечни от нас хора (нали всички сме чеда на Бога и сме свързани чрез общ произход и енергия!) предизвикваха постове от рода на: „Защо не отидеш в съответното здравно заведение, за да си получиш диагнозата?“ И въпроси дали не е по-просто редовно да си вземам хапчетата, вместо да пиша във Фейсбук.
И така, скоро моята Стена оголя от екзистенциални размисли и коментари. Спуснах се на нивото на социалната справедливост, защото и тя е стъпка – и то немаловажна – към смисъла. Всъщност идеологиите и политическите възгледи бяха само върхът на айсберга, под който виждах нивото на духовно развитие, до което изповядващите ги са достигнали. Затова умерено се опитвах да подкрепям всяко изказване или постъпка, в които съзирах поне зрънце от онези космически Мъдрост, Справедливост, Милост, и Любов, които се бях научила да разпознавам с годините. Но ако поствах статията на „ляв“ политик или журналист, злостно ме нападаха приятелите ми с десни възгледи и обратното – същото се случваше с „левите“, ако си позволях да подкрепя рационалното в текст, в който преобладаваха „десните“ внушения. И разбира се, повечето от ония, които хейтърстваха под статиите ми, дори не си даваха труда да ги прочетат. За тях беше достатъчно да видят името, което в съзнанието им си вървеше с етикетчето „не е от нашите“, за да се възмутят.
И както в любимото ми стихотворение на Борис Христов, постепенно разбрах, че нещо се е случило с голяма част от приятелите ми. С ония, с които някога, още преди времето на Фейсбук и преди изразените на глас идеи, бяхме тръгнали да разбиваме Стената.
Дали ги бях изгубила в черната дупка на безвремието, в която се изгуби и смисълът?
Или самите те бяха станали Стената? Бяха позволили да ги зазидат в онази Стена от предразсъдъци, предубеждения, егоизъм и подозрителност, която винаги търси виновните някъде отвън. И затова постоянно се изпъстря с драсканици срещу циганите, бежанците, турците, евреите, американците, руснаците, украинците: различните, срещу които страхът ни издига стени....
И сега, застанала безсилна срещу собствената си Стена във Фейсбук, току-що изтрила последния си пост, защото е вече обрасъл с присмеха, гнева и омразата на хейтърите, имам сили да напиша върху нея само думите на поета:
"Това е стена!" И нищо друго.
---------------------------------------------------------------------------------------
© Марта Радева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016