ПРОЛОГ
Остана само една дефиниция... любов как се дефинира, носи ли си границите, щом е безгранична, ако е истинска - не е дефинитивна, как тогава се полага в абсолюта между двама?
пиеса в три центричности :
тя: грация /покой
той: гравитация /съпротива
той /тя: телата търсят център
той (офицерът) систематизира концентрични кръгове доволство
проектира в нея
после се отмества
да види отвисоко
схемата
механиката
детайлите
бурма
бурма
бурма
сплавта е невъзможна
анализ / синтез / комплекс
дефиниция 1: анализ – откриване на съставките и начин на комбиниране на даден комплекс
дефиниция 2: синтез – откриването на комплекс, състоящ се от дадени съставки, съчетани по даден начин
това е възможно само когато комплекс съществува
комплекс не съществува
синтезът е възможен чрез гъвкави комбинаторики
затваря очи
Е5 kh6 ta5 oc6 kxc6 dxc6 oxc6
черни: пешка на е5
бели: кон на к6
черни: топ на а5
бели: офицер на с6
черни: кон на с6
бели: дама на с6
черни: офицер на с6
последният ход взима дама
комплекс съществува
тя (дамата)
играе дама всеки ден
от 17 до 19 часа
вмъква се в квадратите
обитава своя тебеширен свят
(като във филм на Триер)
Има ли някакъв механизъм, който да отмени
сводимостта на ходовете?
Да разполови квадратите?
Да отложи затвореността?
Решение:
Да се умножи по стените на квадратите
и намери лицето си.
той пътува до Луната и обратно
и сваля небеса в краката й
изчезва след това в космическия прах
черна дупка е душата й
тя пише денонощно
мастилото бележи тонове хартия
манифактура
произведения на производството
лелеене на смисъла
докато той безсмислено изчезва
той не вярва в началата
защото винаги поставя точката
на срещата / на вечерта / на думата
завърта света й в точката
на най-силното съпротивление
и я оставя да се върти около оста си
на изток от екватора
тя разучава непознати ладове
отключва се в си диез
взима по три октави и два аналгина
преди да заспи
дали мисли за него или
отново понася фалшиво нощта
той изчезва без следа
без “следва”
пропуска епилога и
отривисто се отмества
с цялата окончателност на липсата
тя моделира
търси себе си
по махалото
по Фуко
по обратната страна на огледалото
по ръба на станиола
разпознава собствените си вибрации
улавя ускорението по втори принцип на механиката
отправността е той
той не се съмнява в отраженията
(изглажда всички ръбове по панталона)
брои до 10
до липсата на фокус
до изчезването
тя никога няма багаж
товари се с мисли
завръща се преди всяко пътуване
преди себе си
преди всяка негова липса
гони маршрут с разписание "той”
той отлепя кожата си като стар афиш
на пропуснат спектакъл
аплодира всеки свой ход
бис / бис / бис
спуска завесите
на баналната вечер
оголен ляга
татуира си “тя”
тя цигарата е силует
в ръката й
единствената уловеност
на заявеното отсъствие
изтръскано в пространството на той
той за нея е пълнолунието
за нея са страниците
за нея са думите
разтварят се пространствата между деня и нощта
той я разлиства
буквализира
и я оставя в междуредието на някоя глава
тя извайва думите
неин е перфектният монтаж
но лентата се къса
винаги в началото
щом влиза в кадър той
той еквилибрира с думи
жестове
затяга примки
гордиеви възли
играе на въже с търпението й
тя не е лъжица за всяка уста
не умее да готви
пише рецепти до него
и засища глада си сама
той участва в градежите
полага основите
зазижда се в самота
тя тъгува по тангата и по юга
по отлитането на прелетните птици
витае в свои светове
сама е в нощните полети
тя / той вечерят в ресторанти за ценители
избират дълго
лутат се в менюто
намират се / загубват между ястията
обичат точността на сметките
и реципрочно се разделят
той овладял до съвършенство
“механиката” на сюжета
пренаписва историята й
с мастилото на своя поглед
отмества бавно
безмълвието
по голия й гръб
тя обиграна е в преценките
в спектралните анализи
в безсънията
в кризите
непоклатима е в
археологиите
които намират душата й
той от години си играе с огъня
подклажда всеки неин плам
на сутринта разравя се жаравата
изписва с въглен самотата й
тя търси истината
в очите му
на дъното на чашата
оголва се от сентенциите
и помъдрява
до следващата глътка
тя / той момчешкият й почерк
срещу
неговия краснопис
допълват се в обратен ред
тя пише той
той пише тя
той всяка вечер я изпраща
разделят се до автобуса
до потеглянето
разменят целувки по диагонала
на вечното си разминаване
тя никога не пристига навреме
гони среднощни експреси
пристига на гара за двама
той сменя адреси
маршрути
погълнат
от собствената си неуловимост
се появява непредвидено
заема мястото на
настъпателното й очакване
тя става част от тъмнината
от утрото без него
залязва всеки ден
на някоя планета
той открива веществените доказателства
в дворовете –
за детството,
за липсите,
за извървяното,
потънал в своя география
изсича спомените на дървото
под прозореца
тя не може да спре ускорителното движение
кинезисът на вечното си лутане
към своя свят
обикаля
движи се по осите на механични колела
прокопава тунел до дъното на земята
до магмата
до ядрения логос
където има център
на привличане
всмукващ
трептенията
вълните и частиците
в епицентъра на съвършеното полагане на времето
където се е стекла любовта
опорна точка на телата им
той търси
началото
паметта
до дъното на съществото й
той – човекът-амфибия –
последният, плувал във водите й
той / тя пресичат се единствено
в безкрайното на успоредното засрещане
в n-тата проекция на паралела
в екваториалното завъртане
за части от секундата
ЕПИЛОГОС
(той /тя)
Тя се превръщаше в него. Заемаше оставеното пространство.
Дали четеше книгите му? Може би...
Стоеше на неговото място. Уподобяване.
Може ли един човек да бъде друг? Усвояване на чужди време-пространствени ориентири.
Неговият образ избледнява, потъва в сенките на своята отминалост, извървяност, недосегаемост.
Когато я поглеждам, сякаш виждам и двамата – тя и той, голямото т.
Любовта заема ли образи?
Как се превъплъщава?
Как се сменят телата?
Как си приличат сенките?
Двоякостта на близнаците.
Загубва ли се или се подсилва самоличността по този начин?
Как се мисли чрез другия?
Тялото е уподобяване, част, която снема съществото в себе си.
Пунктирите на въображението са реалните траектории на движението. Преместването е плаващо. Образът е същия.
Как тя се отмества в себе си и в пролуката заявява другото – желаното, недосегаемото (но засегнато)?
Един образ. Едно отместване. Един жест.
Погледът като индивидуален различител е мъртъв, спрял своя фокус в необятното.
Срещаме се отново. Срещам се със сенки. С тела. С пространства.
Тя е другото на той. Тя е тъждество. Тя унифицира в уникалността. Тя така постига своето тъждество.
Тя и той не е един човек, а представа, постигната с нагледа на отместването, приплъзването, халюцинацията.
Тя е другото на той – тъждественият локус на отместения времево-пространствен порядък.
Тя и той е името на corpus.
Амбицията за тъждество в множеството. В онагледяване на собственото аз. В тъждествената му конструкция.
Тя прочита същите книги от неговия рафт и потъва в образа, в сянката, в неуловимото.
Той намира записките в същата библиотека, където всеки образ има тъждество.
Присъедини се към магистърските програми в УниБИТ!
-------------------------------------------------------------------------------------------------
© Поли Муканова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2019