Юдита Вайчюнайте, родена през 1937 в семейство на лекари в Каунас, е един от водещите женски гласове в литовската поезия. През 1959 г. завършва факултета по история и филология във Вилнюския университет. Първото й стихотворение е публикувано през 1956 г. Оттогава до края на живота си Вайчюнайте публикува 15 стихосбирки, мемоари, книги с поезия и пиеси за деца. Тя е литовската преводачка на Анна Ахматова. В поезията на Вайчюнайте самоанализът преминава през картината на съвременния градски живот и културните митове, а стихотворенията й се характеризират с резки промени на емоциите и са изградени като музикални пиеси с повествователно съдържание. Определят я като един от най-изявените типично градски поети, а поезията й черпи теми и идеи от всекидневния живот в старите квартали на Вилнюс, където поетесата живее повече от трийсет години. В стиховете й често се срещат теми, които пряко се отнасят до природата на жената, а критиците определят поезията й като основа на възраждането на литовската романтична идея. Умира през 2001 г.

 

Кафенето с гълъби

Край жп линиите и пазара,
край тролейбусната спирка и под снега
все така си стои кафенето с гълъбите –
там се събират стари жени и цигани,
там чувам гугукането на гълъбите
и сутрешното пърхане на замръзналите им крила,
там вдигам
заскрежено перо
от мръсния каменен под,
взимам си чантата
и със свито сърце
наблюдавам лебедите в далечината –
февруарските облаци
през бледнеещите улични звезди...

 

Post scriptum

В централната поща,
от пролетното слънце освежена,
папратите все още полюшват
праисторическите си листа
в засенчени саксии –
стари като света
те растат в тъмнината,
протягат се към настоящето,
протягат се към надеждата,
и аз смачквам писмото си –
защото също принадлежа
на този праисторически свят,
сноп слънчева светлина толкова зелена още,
земна и вечна,
в централната поща,
от пролетното слънце освежена.

 

Двайсет милиона

Парче вестник лежи на масата. Обикновена статистика.
Хората са разделени на мъже и жени. Има
двайсет милиона жени.

Природата не познава разделението. Гробът на незнайния воин
хвърля сянка и тя расте между двата свята,
изгаряйки и без това избелелия надпис –

двайсет милиона.

Двамата бяха предопределени един за друг. Той бе погребан.
Тя остана.
Воплите сигурно са били ужасяващи, когато двайсет милиона
са заплакали край гроба.

Ефирни широки поли се появяват под слънцето.
Тук, в този тъмен ъгъл, двайсет милиона покриват с длани лицата си,
стиснали траурни кърпички.

Там световният блясък е погълнат от новоотворените очи.
Тук двайсет милиона говорят на непознати деца и скърбят
за неродената любов.

Някъде тестват атома. Парчето вестник
лежи на масата.
Не е нужно да казва каквото и да е.
Вестникът брои мъртвите –
двайсет милиона.

Музейна улица

На масата – бели чинии, хляб и жълти ябълки.
И лятото – зад отворения прозорец на петия етаж.
Гръмотевиците и дъждът се умълчаха.
И слънцето изплува, като в рисунка
кръгло…
Висока светлокоса жена приближава площада.
Капчици вода проблясват по покривите за нея.
Неделните фотографи са готови.
Тези шумни, уморителни улици са павирани с горещи ръце.
И прозорецът,
зовящ гълъбите от кулите,
и врабчетата,
привикнали на хлебните трохи,
се извисява като светла мелодия
над огньовете на гетото,
реквиемите и
прахта…

* * *

Заминавам.
Роклята ми се разтваря и плющи
като стар парашут –
никога преди толкова много вятър
и толкова много пространство не са ми принадлежали.
Като на витрина с пощенски картички
всички квартали се завихрят под мен, безмълвни,
и като побеляло глухарче зад портите,
съзирам вековното крушово дърво.
Като сапунени балончета
пускам разноцветни слънца
и подкупвам улиците
с трудно доловими
и леко дрезгави от гласа ми песни.
От ръждясалия фонтан
ще пийна само глътка от шепата си.
Освен зората на топлия ден,
нищо друго няма да взема със себе си…

 

Черно огледало

... Не знам откога седя в мансардата под простряната да съхне рокля
и раменете ми поглъщат светлината,
изпълнена със сенките на леката полюшваща се тъкан...
Тя разхлажда
изгарящото от светкавици и бури тяло.
Ритъмът на самотата се разтегля:
броя часовете – прашни и празни бъчви,
изтърколени извън избите –
и потъвам в нощта – шепот на крила и листа,
душ от прахоляк.
Моето черно огледало, поставено в рамката на прозореца,
просветва с тайнствен вик.

 

Нийоле Миляускайте, родена през 1950 г. в Кетурвалакия, град в югозападна Литва. Завършва гимназия в Мариампол и учи литовски език и литература във Вилнюския университет. Известно време работи като редактор, а след това се премества в южния курортен град Друскининкай. Тук работи като майстор на кукли, за да издържа себе си и съпруга си – поета Витаутас Бложе.
Автор на няколко поетични книги измежду които Портрет на Урсула С (1985), Домът, в който няма да живеем (1988), Забранената стая (1995), Лабиринтът на душата (1999). За творчеството си е получавала множество награди и отличия, включително Националната награ за литература през 2000 г. Умира в Друскининкай на 25 март 2002 г.

 

* * *

Ти си като късче янтар, съзряно случайно
сред водораслите от повредените ни
от уморителните и дълги разходки очи.

Толкова едро и тежко, чак не е за вярване. Дали си истинско?

Трябва добре да те почистя,
да те излъскам,
за да можеш да отделяш топлина и светлина,

трябва да събудя
красотата ти странна и тревожна.

Мирис на янтар при всяко отваряне на чекмеджето,

ти си единственият ценен предмет, който никой и никога
не ще може да ни отнеме, о минало.

 

* * *

ореховото дърво цъфти вече цяла седмица,
толкова рано тази година, златен
дъжд от цветен прашец, пладне,
звънливи
детски гласчета по стръмния
бряг на Немунас, виж, виж едно хвърчило
се издига, голямо и яркосиньо,

седя на стълбите, почивам си, чакам
с взета назаем
тежка книга в скута,
някакво момче долу внимателно
слага на земята кана,
трябва да е с плодов сок

пия спокойствие и тишина
на малки глътки, неспособна да се наситя

 

* * *

куп пране, свалено от тавана,
миришещо на студ в тъмнината

твърдо, превърнало се на рог,
преди леда да се стопи

майка ми (тогава по-млада
отколкото съм аз сега) се приготвя да глади

вечер е, домакинската работа е свършена, мокри
ръкавици съхнат върху керамичните плочки на печката

точно преди Коледа

за какво ли си е мислела тогава, прехвърляйки прането,

как бих могла да разбера

зимите
бяха толкова дълги

* * *

снегът вали
толкова успокояващо, толкова леко, от сутринта
до късния следобед,
ала твоите все още
боси нозе
танцуват
върху снега
в безжизнените ми
очи

 

* * *

вече започвам да тъгувам (вече!) за онази зима
и късния следобед,
когато събрани в метоха белехме картофи
за следващия ден

купът от обелки расте бързо, търкам картофите
в студената вода, мия ги отново и отново
с изтръпнали от болка ръце

не бях ли щастлива,
белейки по цели ведра с картофи?
вече започнах да тъгувам за онази зима,
за онзи късен следобед

* * *

пчелите жужат като хор
от монаси в храм

седя на стъпалата, става по-студено,
нещо блести
сред копривата, пауново перо (но пауни
не живеят тук)

вземам перото сякаш е писмо,
донесено като награда, обръщам го в ръцете си
не мога да го прочета

---------------------------------------------------------------------------------------------------