Съперничката

От високоговорителя на неголямата железопътна гара прозвуча: “Бързият влак за Н. пристига на първи коловоз. Тръгва по разписание на 4 и четиридесет и пет.” В този миг порталната врата иззвънтя и в чакалнята се появи една дама. С грациозни, въпреки задъхаността си, стъпки тя се устреми към гишето.

- Един билет за Н.!

 Жената зад стъклото замърмори:

 - Все в последния момент пристигат! Къде се мотахте досега... Влакът пристига ей-сега! Погледнетете ей там! – сочеше предупреждението, че билети се продават пет минути преди влакът да тръгне.

 - Моля ви! – гласът на очакващата жена се задави.

 Недоволна, касиерката зачатка по клавиатурата. „10 и осемдесе!” Жената извади двадесетлевова банкнота. “Нямате ли по-дребни?” “Това са ми парите” – прошепна тя. Намръщената жена на гишето започна да бърка из чекмеджето. Откъм перона изсвири влак. Жената грабна рестото, без да го погледне, и се затича към перона. Едва не се сблъска със слезлите пътници, провря се между тях и прескачайки стъпало, скочи вътре.

Влакът бавно се задвижи. Някакъв глас я накара да се обърне:

- Ще се пребиеш!

Тя не отрони и дума. Кондукторът едва сега се взря в разстроеното й лице. Тя отвори дамската си чанка, порови и извади смачкалия се билет. Тонът му поомекна. “Идвайте по-навреме”. “Да”. Той я насочи по посоката към втора класа. Вероника тръгна и след вагон-ресторанта, в който един дремещ над чашата си изгледа продължително стройната й фигура, се заоглежда за празно купе. Почти в края на влака откри най-после нужното й. Повдигна се и постави неголямата си пътна чанта и облекчено се отпусна на мястото до прозореца. Въздъхна и притвори очи.

Една неосъществима любов я принуди да напусне дома си. Вероника наскоро отпразнува четиридесет и втората си годишнина. След партито, пийнали, със съпруга си се скараха за незначителност. Развалиха всичко, създадено от празника. На другия ден, едва преглътнала обидите от скандала, попадна на Ромео. Той беше известен столичен актьор и играеше в един сапунен сериал. Тя разсеяно прехвърляше каналите на телевизора и той попадна пред очите й. Още като го видя, я обзе една позабравена тръпка, която я изтръгна от поизсивелия кръговрат на дните си.

За Вероника си остана загадка с какво филмовта звезда я завладя. Нямаше физиката на Арни, нито деликатните маниери на Леонардо ди Каприо. А й се стори почти божествен. Тя замираше в очакване на всяка нова серия, където той играеше омагьосващ жените чаровник. Нощем се боеше децата да не се събудят и едвам притваряше очи до ранния час на повторенията. Отдавна си имаше собствена стая, като прекарваше и нощите отделно от съпруга си. Тогава нещо неуловимо я измъчваше. Само когато впереше поглед в екрана, разкъсващото душата й усещане сякаш изчезваше. Тя не осъзнаваше, че това е любов.

Една сутрин Вероника пиеше кафе с приятелка в центъра на града. Беше още много рано за сериала. След обмяна на последните сплетни заговориха и за филма.

- Ти виждала ли си Ромео във Facebook? – лукаво се усмихна приятелката й. – Знаеш ли колко е готин там. Ще се изпотрепят за него.

Вероника отпиваше от чашата, трудно сдържайки нетърпението си. Приятелката й учудено вдигна вежди при сбогуването. Вероника искаше да стигне колкото се може по-бързо и той да затрепти на монитора. Дори не заключи входната врата и се втурна към компютъра. Включи го и възбудена, зачака да се нареди. Влезе в социалната мрежа. С треперещи пръсти набра имената му. Никакъв резултат. Направи опит втори, трети път. Никакъв резултат. Беше на ръба на отчаянието. Тогава разбра, че греши в една от буквите. Най-после образът му се появи пред нея. “Боже, дай ми го!” – изстена тя. Стресна се от собствения си глас. Озърна се. Нямаше никого в стаята. Зачете се в това, което пишеше на стената му. Всевъзможни жени бяха писали. Къде по-сдържано, къде истерично... Предложи му приятелство. Зачака. В изследване на профила му мина незнайно колко време.

Някакъв шум я изтръгна от унеса. Побърза да скрие Ромео. Обърна се. Не беше съпругът, а детето.

- Мамичко, свърши ли училище? – и за да прикрие смущението си, целуна сина си и тръгна към кухнята.

С наближаването на новата серия нетърпението обаче все по-силно я обхващаше. Не издържа, час преди началото вече беше включила телевизора. Все едно и също вълнение я обземаше, когато екранът затрептяваше с неговия образ. Магията се повтори и сега. Нямаше нищо друго, освен него. Някъде отдалеч, през думите на Ромео, до нея достигна ядосан глас. Схвана, че е гласът на съпруга й. Той никога не повишаваше глас и през репликите на героите отчетливо се открояваше гласът му:

- Колко пъти ще те викам, Вероника!

Тя вдигна очи към него. Той посочи мълчаливо детето. “Ах, трябва да си ляга” – помисли тя.

- Хайде, мамичко! – тя тръгна с момчето към детксата стая. Не каза нищо, но нещо мъчително заседна в нея. От тази вечер всичко бе различно. Това, което харесваше у него, някой като че изтри.

Бързо се оправиха със сина си Митко, но когато се върна да догледа серията, актьорът го нямаше. Бяха започнали новини. Унило седна пред компютъра. Трепна. Филмовата звезда беше потвърдил виртуалното приятелство. Какво обаче ставаше в профила му... Едно 16-годишно момичи беше луднало по него. Пишеше му, че ще се самоубие, ако не му даде възможност да му се обясни в любов. “Ако не ме изслушаш, ще се самоубия” – беше написала тя. Вероника не се стърпя: “Да не е твой!” “Нямам нерви, всичко ме дразни!” ”Е, хайде, тъкмо ще го оставиш за мен!” “Кучка, няма да ти направя това удоволствие!”

Всичко, което потискаше дълбоко в себе си от много месеци насам, избухна. И тя се реши. Ако преди някой само й намекнеше, че ще направи подобно нещо, би му се усмихнала иронично. В този миг обаче тя се превъплъти в една неузнавема Вероника. Тя се ослуша. В нощната тишина се долавяше лекото хъркане на съпруга й. С безшумни, пъргави движения подреди в неголямата си пътна чанта бельо, панталон, пола, блузи. Леко се промъкна до банята и взе несесера си. Погледна към тоалетната масичка до огледалото със съжаление. Невъзможно беше да вземе всичко. Взе само червило и любимия си парфюм. Промъкна се до стаята на детето. Открехна леко вратата. Лунната светлина огряваше чистото му лице. “Спи като агнец” – помисли си тя. Нещо я задуши, очите й се обляха в сълзи. Поиска да го целуне, но се спря. Погледна го за последно и се измъкна на пръсти от стаята. Облече якето. Спря се за миг. “Да оставя поне бележка“ – мина през ума й. Но си спомни обидите и се отказа. Погледна в портмонето си. Имаше само двадесет лева и нещо. “Колкото, толкова.” Преметна през рамо дамската чанта, взе чадъра и пътната чанта и тръгна. Долу внимателно заключи пътната врата. Пусна ключа в пощенската кутия. Край. Чак тогава погледна часовника си. Имаше по-малко от час до влака. Отначало пристъпваше внимателно, за да не чуят тракането на токчетата. Постепенно увеличи ход. Бързаше, бързаше. Нямаше как да извика такси – трябваше да харчи разумно.. Най-после, запъхтяна, стигна до гарата.

Взря се в светлините през прозореца. Скоро ще се съмне. До столицата има няколко часа път. А там... И тя притвори очи. Какъв мъж, какъв!... 

След малко влакът влезе под козирката на голямата гъра. Свирейки, локомотивът намали ход. Тя трескаво извади червилото и огледалцето. Бързо начерви устните. Прекара после четката през косата си. Пъхна ги обратно, грабна багажа и дамската си чанта. Слезе долу. Пред гарата чакаха много таксита. Тя се приближи до първото. Отвори вратата „Улица „К...”!” Шофьорът я погледна внимателно. „Къде е това? А, да. Но е много далеч.” Тя се сепна. Отвори портмонето. Показа рестото. Шофьорът сви устни: „От мин да мине!”

След половин час през сутрешното движение пристигнаха. Този номер, който знаеше от интернет, беше в изискан квартал.

- Благодаря ви!

Шофьорът махна с ръка и потегли.

Тя остана сама. Озърна се. В този сравнително ранен час нямаше никой наоколо освен една фигура, обърната гърбом недалеч оттук. Вероника доближи до голямата кована врата. Видя звънеца, първо се поколеба, но после го натисна плахо. Никакъв отговор отвътре. Натисна отново. Този път по-продължително. Най-после отвътре се чуха стъпки.

Показа се едър мъжага.

- Какво си се раззвъняла! – грубо пресече той тихия й поздрав.

- Мога ли да видя господин Ромео?

- Вижте, той е зает и не може да се занимава с вас! Преди малко изгоних една, сега пък друга!

И бодигардът хлопна тежката врата. Прехапала устни, за да не заплаче, Вероника тръгна към фигурата, която хлипаше на ъгъла на улицата. И се вцепени. Това беше съперничката, която заплашваше на стената на Ромео във Facebook, че ще се самоубие.

Вероника се стъписа от това, че пред нея неудържимо плачеше едно безпомощно полудете. Нещо топло я обля и забравила всичко, притисна девойчето към себе си.

Блузата й се намокри от сълзи.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Алманах "Гласове от Балкана'2015", "Издателско ателие Аб", София, 2015

----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Дачо Господинов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015