Те се познават от емигрантските си години в Румъния. Осъществяват лични контакти в Браила и Галац през 1871 – 1872 година.

В своите „Биографични бележки“ от 1894 г. Вазов отбелязва – „В Галац Вазов се сближил с Ботева, от ума и красноречието на който останал пленен… Ботев проповядвал със свойствената си разпаленост комунизъм. Вазов се надъхал донегде с неговите доктрини и даже написал куп стихотворения в социалистически дух.

…Това минутно увлечение на Вазова престанало, щом той се озовал пак в България, където животът налагал други задачи на патриота.“

Безспорно Вазов благоговее пред могъщия поетичен талант на Ботев, а влиянието на последния е много силно в първите стихосбирки на бъдещия народен поет – „Пряпорец и гусла“ (1876) и „Тъгите на България“ (1877).

Вазов, оформен поет, не смее да сътрудничи на Ботевото „Знаме“ през 1874 – 1875 г., вероятно притеснявайки се за качествата на поетичните си творби.

А може би в съзнанието му дълго е кънтяла жигосващата строфа от „Защо не съм…?“ (1873) – „Но защо не съм и Вазов, “вярата“ си да възпея: че ще стане вълк овцата, а певците като нея?!“

Освен това Ботев вече е важна фигура, той е в основата на отстраняването на Каравелов от лидерския пост на БРЦК, а след извънредното заседание на 12 август 1875 г. е вече член на Българския революционен комитет.

Вазов ще научи за подвига на Христо Ботев на кораба „Радецки“(виждат се за последно в първата половина на май 1876 г. – „в Букурещ, няколко дни преди тръгването му за България“) и ще откликне мигновено – първо с „Песен на юнаците на „Радецки“, а малко след това и с може би най-популярната си ода, превърнала се в една от вечните песни на България – „Тих бял Дунав се вълнува“, 1876, към която добавяме и елегията „Бунтът“ от същата година – „Загина той, издъхна, убит посред Балкана!“…

Вазов прославя Ботевото дело, но самият не умира в бой с турците, а предпочита благоразумно да избяга от родния си град Сопот и предстоящия пожар на 23 април 1876 г. по посока Браила – Букурещ. Ако и да е член на местния революционен комитет. След Освобождението ще еволюира във възгледите си.

Това проличава в спомените му „Неотдавна“ от 1881 г., където за Христо Ботев пише следното: „Ботев имаше лоша репутация. Вред при заминуването му българите си шушнеха за разните истории, които го направиха да стане известен в Бесарабия, Браила, Александрия. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него повечето лошо.“

Някогашният глашатай на социализма еволюира до консерватор-народняк и непоколебим русофил. От дистанцията на времето възприема живота и делото на Ботев все по-критично и без някогашния ентусиазъм .

Но гениалните му поетични творби като „Борба“ и „Хаджи Димитър“, както и образцовата Ботева публицистика – „Народът – вчера, днес и утре“ – бодат очите му. Ще се учи от него, ще иска да бъде добър поне колкото гения и дори когато е определен за народен поет, Ботев ще му бъде критерий за талант и качество.

Като вестникар най-плътно ще следва достиженията му в „Народний глас“, най-вече през 1881 г., като редактор – в списание „Денница“, 1890 – 1891 г., а като поет най-категорично в „Епопея на забравените“, 1883 г. Но в този знаменит български пантеон Ботев го няма.

Защо? И дали отговорът, който дава на Георги Бакалов – „Защото Ботев не беше забравен“, отговаря на истината?…

Пропускът ще бъде запълнен от Захарий Стоянов с неговия биографичен роман „Христо Ботйов“, 1888 г.

Очебийно липсва одата за националния ни герой , а „Той не умира“, 1899 („На Волът, сред пустинния Балкан, огласян някога от диви орди, седях в глогините, де в кръв облян, паднал певецът горди…“), пътеписът „Волът“, 1899 („На минуване из „Манастирското пладнище“ аз откъснах за спомен от една глогина клонче, което пазя и сега у дома, втъкнато в портрета на Ботев“) ,споменът „Около гроба на Ботева“, 1912, в който говори „за обезоглавения труп на Ботева“ и разказът „Една българка“, 1899 („Тая шумна сган се предвождаше от прочутия тогава черкезки големец Джамбалазът, свиреп и кръвожаден кавказки разбойник,от тайфата на когото беше пукнала пушката, що простря мъртъв Ботева вчера.“), писани явно компенсаторно, могат ли да прикрият пропуска?

В интерес на истината през 1883 г., когато се оформя „Епопея на забравените“, Ботев се мярка като епизодичен персонаж в знаменитата повест „Немили-недраги“, колоритно и точно обрисуван – „“Тоя адвокатин бе сам Ботев, нарочно дошъл от Галац“ (доброволният защитник на нещастните касоразбивачи – хъшове, вкарани от немотията в тъмна и гротесково представена афера).

Личи майсторството и увереността на прозаика Вазов, но защо в нашето съзнание остават класическите щрихи, с които е увенчан Апостолът на свободата Левски, също спорадично присъстващ в повествованието – „Левски имаше ръст среден, тънък и строен, очи сиви, почти сини, мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение , но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост.“

Съдбата предоставя възможност на Вазов за реабилитация спрямо Ботев, но той избира крайно критичен, дори и враждебен тон, ако и да споменава името му в творчеството си над 200 пъти! Годината е 1890. Иван Вазов се е завърнал от одеската си емиграция в София с дискретната помощ на всесилния премиер и бивш негов приятел Стамболов на 9 март 1889 г., станал е национална знаменитост с романа си „Под игото“, публикуван вече през 1889 г. в Сборника за народни умотворения, наука и книжнина“ с подкрепата на Иван Шишманов, редактира списание „Денница“, издавано от известния софийски книжар Касъров.

Във Враца на 27 май 1890 г. в присъствието на княз Фердинанд и премиера Стамболов се чества шумно паметта на Ботев, открива се паметника му, пресата гърми и превъзнася приноса на българския поет. А Вазов, раздразнен от шумотевицата, реагира със студията „Христо Ботев“, отпечатана в сп. “Денница“, книжка 6, 1891 г.

Чел съм я внимателно – много критичен и тежък за осмисляне текст. Но честно написан, без недомлъвки.

Независимо от признанието му,че „името на Ботев си е оздравило безсмъртието и ще се произнася с гордост в България, додето има България на света“, Вазов не приема социалистическите увлечения на големия ни поет, притеснява се от набиращата популярност марксическа идея – БРСДП ще се създаде съвсем скоро на 20 юли 1891 г.!, а именно тя ще приеме Ботев за свой знаменит предтеча, поради което се обявява срещу „безусловния култ“ към Ботев, разграничавайки „онова, което е добро в Ботева и достойно за уважението ни“ от „несъвършенствата и тъмните петна в нравствения му образ“, тъй като при него „сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила“.

И друго, много важно обстоятелство, което Вазов не приема, без да го посочва открито – присвояването на Ботев от някогашния му другар Стефан Стамболов и помпозното му превръщане в знаме на управляващата Народно-либерална партия, официално конституирана на 1 май 1890 г., която забравя за социалистическите увлечения на гения, но ентусиазирано прегръща неговия патриотизъм и жертвоготовност.

А на празненствата присъства, непризнатия от Русия Фердинанд Сакс Кобургготски, с която нямаме дипломатически отношения от 6 ноември 1886 г.

Без да е марксист Вазов вижда пред очите си реализацията в диалектически план на важна за тогавашния ни обществено-политически живот тенденция – повечето бивши хъшове и революционери, към които е принадлежал и той, образуват ядрото на Народно-либералната партия, застават твърдо зад Стамболов (примерът със Захарий Стоянов, Георги Живков и Никола Обретенов е много показателен), следвайки политиката му, защото знаят, че без него няма служби и обществена реализация. Което неминуемо ги отдалечава от Вазовия светоглед.

Бившият хъш, безпаричният поет на бунта, гладният и унижен Бръчков, постепенно се преориентира на базата на искрените си русофилски чувства към консерваторите. Които страстно е бичувал в „Народний глас“ заради подкрепата им за антиконституционния преврат от 27 април 1881 г. на княз Александър Батенберг. Скромният интелектуалец Вазов е нужен на народняците около Стоилов и Гешов по същата причина, заради която Ботев е припознат за свой от народните либерали. И е логично, след като е бил подпредседател на Областното събрание в Пловдив от 22 октомври до 22 декември 1884 г. като заместник на Георги Хаканов от квотата на лъжесъединистите, на 1 юни 1894 г. да се влее в редиците на току-що създадената Народна партия, чийто съвестен член ще е до края на живота си. Ще бъде избран за депутат от Казанлък след кървавите избори от 1 септември 1894 г., ще стане и просветен министър от 26 август 1897 до 18 януари 1899 г. Ще се включи в официалната делегация за помирението с Русия, водена от парламентарния шеф Теодор Теодоров и на 5 юли 1895 г. в Петерхоф дори ще се ръкува с Господаря Николай II Романов, който обаче ще предпочете да разговаря насаме половин час само с митрополит Климент Браницки, заради „авторитета на словото си, в което русите безусловно вярваха“ и след аудиенцията ще заяви ободрително с „тих, равен глас“: „Надявам се, че в скоро време старите, добрите отношения между България и Русия ще се възстановят…“

На другия ден ще разбере, че посеченият Стамболов е загинал от раните си, а завръщайки се в столицата, ще бъде вкаран в шумно официозно мероприятие, организирано от съпартийците му.

На 24 септември 1895 г., в сградата на Народното събрание се чества неговият 25- годишен творчески юбилей.

И той, който четири години по-рано е критикувал шума около Ботев, сега ще трябва да приема овациите за делото си и да следи от 3 септември дейността на комисията, председателствана от Васил Стоянов. Точно тогава – през есента на 1895 г., тържествено и официално управляващата Народна партия обявява кой е народният поет на България.

Вазов е притеснен и поласкан. В словото си благодари подобаващо на починалия на 1 юли 1895 г. негов политически противник Петко Славейков, учителя му по поетическо майсторство –„ Да, Славейков, моят учител и вашият… И аз, негов ученик и негов последовател, чувствам се някак си стеснен пред тоя величавий лик на покойния старец. Да, той, Славейков, трябваше да бъде жив сега, та той да стои на това място, достойно за него, за неговата побеляла от заслуги и трудове глава, той имаше най-законно право да приеме лаврите на народната признателност!“

За Ботев или Стамболов обаче не споменава и дума на благодарност.

Защо тогава е огорчен от нападките на вестник „Свобода“, орган на опозиционната Народно-либерална партия от 26 септември 1895 г. – „Иван Минчев Вазов се засили да ни псува чрез вестник „Мир“. Защо бе господин Вазов?

Че не одобряваме маймунската ти коронация ли?

Успокой се. Като към поет, ний не те закачаме, при всичко, че и поезията ти е смесена с овчи блеения (връзката с Ботевата оценка в „Защо не съм?...“ е очевидна – б.м.). Но като политик, за какъвто Величков ти устрои коронацията, позволи ни да се понасмеем малко над тебе, защото, повярвай ни, нищо друго не заслужаваш. Господин Франгя каза, че „поетът в политиката е като славей в курник“. А твоя милост днес си политик, в Русия ходиш, наследника ще кръщаваш, „широката“ любов измерваш и т.н.

Щом си влязъл в курника, търпи и последствията“.

Така кръгът за Вазов се затваря…

Любопитно е, че в края на живота си , в незавършения фрагмент от 1920 г. “Стефан Стамболов“ патриархът на литературата ни прави преоценка на личността и делото му, тъй като „той виждаше в мен поета и ме отличаваше със зачитането си, сам поет.“, докато за Ботев подобна късна задушевна констатация в обемното му творчество липсва, най-вероятно, защото е била отложена за други, по-добри времена, които не настъпват, поради внезапната смърт на Иван Вазов на 22 септември 1921 година…

 

---------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024

   

veni travel

   

Книгохранилището

   

Добре дошли!  

   

Последни мнения  

  • Няма мнения
   

Кой е тук?  

В момента има 26  гости и няма потребители и в сайта

   
© E-LIT.INFO