паул целан

а тя ще те пита всеки път
няма ли да избереш щастието
по златния път на дните извън тъгата си
ни любов я наричай ни смърт
тя се именува самота
дръзновение пред Бога
трябва ли да се превърнеш във вълк
за да разбереш най-сетне
истината за хората и сълзите им
съкрушение
саморазрушение
в снеговете на отчаянието и погребаните дни
колко пъти ти казвах че те обичам
години потънали
тъмна съдба надежди огънати
железни сърца мигове излетели към висините на скръбта
битието не се променя към по-добре но става по-зле
изписаните години в самота
черната изолация на безнадеждата
вече дори няма гняв остана болка и пустота
трябваше да полудея за да бъда разбран от света
всичко е сериозно като окончателна раздяла
пръсваща останките от сърцето ти
из пясъците на съжалението
не се самосъжалявай
това ще ти повтарят постоянно
ние мразим риданията на падналия
много повече отколкото сме способни да обичаме
ние сме крехките вейки на преходността
ние сме слугите на забравата и злото
ние обичаме ешафодите зрелищата и смъртта отдалече
остани си в самотата брате
но разруши килията на тъмната си обреченост
и ще имаш поне една душа на твоя страна: своята

амотивация

тържествувай над самотата си като победител
защото нощем мракът поглъща слънцето на верността ни
остани до мене в сприхавото опустяло празно ние
завтаряме отново и отново теоремата на илюзиите
еднакви сте ми като човешка мечта
безлики сте ми като залутани мъгли на нищетата
нищото е твоето сърце
нищото е твоята душа лице ръце
нищото е твоя ум клонящ към корените в пръстта -
повтори ми всички глупави доводи на самодоволството
пишем защото вечер безсмислието прави своето изстъпление
нарисувай с ново зарево утрото на моето поражение
елити на наглостта без значение - като името на известния
викове като из от устата на копнежа с пияните зиг-заги на ехото
пресъхнали желания неми от чучура на съдбата процедени


слово за пръстта
тук сребърния дим на лулата ми нежно
дланите на въздуха обгръща сключени молитвено
утрото потраква тихо в перките на вентилатора
изгубеността превръща се в константа
по-мощна от безкрайността
няма да се разберем за границите на мислите
ако искаш да се състезаваме
в изгнилата като стара селска порта суета
иди и спечели конкурса на деятелите
продължавай да им пращаш писма докрая
а после поезията ти може да светне на някой некролог
това ще бъде твоето вятърно величие
черни букви бял лист зимен глас и плач и печал —
заравяваме думите в стиховете
без дори да ги опеем
не ми се пише слово за пръстта
проумях че тъгата ми ще клони като залязващо слънце
срещу златната морска пътека на безнадеждата
и че 'за всичко живо ще настане гибел'
черните коси на дърветата
ще се веят върху голите им зимни скелети
времето е абстракция на вечността
а твоите писания ще са винаги досадна бележка
под влаковата линия на самоубийцата положила главата си
върху стоманената релса на мига: 'за всичко живо ще настане гибел'

душа и наука
ще се загубиш в дефинициите си внимавай —
< У
що е наука лишена от човешкия момент на име грешка
Бог има своите тайни които са умопостижими
ако той реши че трябва да ги знаем
всичко останало минава в графата човешки измислици
голо мнение по въпроса за същината на битието
ти си новата тухла в сивата стена на поезията
ти си раненият ангел от картината на симберг
ти си моята невъзможна рима
ти си чудото наречено изцеление
избери за какво да се скараме пропилей малко
времеживот подмини ме и потъни в мъгла от хашиш
влез в кръчмите на есенин
изпий цялата болка на огорчението
разпиляното като лунни стърготини време
говори ми все така ясно и убедено че любов има
бъди истинска като смъртта като нея
не разполагам с никакви доказателства че съм още жив

фарът на саргасовия бряг
пожарът по бреговете на обичта ми
на пламъка рубиновия хаос
огнения вихър кървавите снегове
тъмнината на пулсиращо сърце
под алените флагове на светлината
разликата между светлина и мрак
сребърната флейта на страданието
но ти си глух
но ти си глух
но ти си глух
като зеленясалите камъни по морското дъно на изреченията
какво те интересува теб бурята на думите
така объл и уютно сгушен еднакъв тъмен повторим
какво те интересува драмата бялата пяна и гибелта
на стотиците които се давят които потъват
малки мъртви акробати въртящи се полека
към дъното на океана в душата ни
защото ти си устойчиво застопорен сред актиниите
и реещите се водорасли на скръбта
напълнили дополовина черепа на познанието
плискащи се в дробовете на мрака който знае се общ е
какво значение има времето ти
какво значение има времето ти
какво значение има времето ти
когато смъртта хвърля костеливите си зарове подскачащи
по дъбовата маса на битието
изтегли поне веднъж картата на лудостта
тогава може и да провидиш
кървавата музика на отчаянието ми
аз съм гласът който няма да ти даде покой
аз съм гласът който няма да ти даде покой
докато паяка на тъмнината тъче в главата ти сребърната си
мрежа отвъд очите на лъскавия ти пиянски мрак
говори ми на езика на злобата си
тогава винаги сме искрени

нека се излеем като разпенен сребърен водопад
в тъмното гърло на нищото
доведи за ръка честността за която толкова вопиеш
а кошмарът на вседоволното съществуване
ти винаги вярваше повече на тъмнината
ами ако се окаже че имаш право
танцуващи към дъното акробати
камък
акулови зъби
рязка светлина
аз

излъжи ме отново
тъгата е разбираема като самоубийството
танцуваща мараня на отчаянието
залитащи доводи за продължаване на съществуването
ден за ден
вечер за вечер
от пустота в пустота —
от безсмислица към безсмислица
гибел пред гибелта
отчаяние след отчаяние
дните са празни като мечтите ни за любов
дните са безсмислени като смъртта
дните кървят и издъхват загиват като мисълта ти
скачай сред ледовете на разума заключен в собствения си
абсурд продължавай да се надяваш в празнотата
търси изгубеното хапче надежда излъжи ме отново
излъжи ме отново

рекламна поема utopia 7
1. потрошаване на пазарния механизъм
всеки път трябва да се катеря към върха на стиховете
срещу виелицата на суетата и безсмислието
срещу твоята неприязън и плоско-тъпи капризи
срещу собственото си гадно его и самодоволство
всеки път да драпам наново по ония безкрайни стъпала от глупост
влача се едва-едва срещу злия фалш на публичността и успеха
най-накрая отгатнахте че всъщност искам власт
клоняща към лоша безкрайност по-лоша от най-лошите -
пътя подире ми е път наникъде - идете си
пътя пред мен седи в неотъпкан сняг и трябва да цепим пъртина
познай накъде - наникъде а злобата разцъфтява като синьо цвете
любов
може би трябва да идеш при другите
ония в мъглата на думите дето се лутат по цял живот професионално
ония на безкрайния пир мисля че се изяснихме
2. халоперидол
смъртта дондурка всичките ни велики успехи в словото
а се очаква да съм весел и жезнерадостен
всеки път да лъжа убедително
усещам те когато си в тълпата без лице и само маска уродлива
дихание от атоми пияни дето замъглява видимостта и добротата
трябва някак все да се надигравам без да съм играч
един поне беше до теб един поне знай го -
спукай балона на самочувствието
или го мятай по вятъра на основанията
знам че ще се направиш на неразбрал за какво точно говоря
3. овладяване на остри състояния
измъкнахме се някакси от безумията на любовта си
повтарям това с честотата на болестно начало
а някои се изхитряват да пишат стиховете си за удоволствие

всички сме в едно и също блато наречено щастлив живот
пазар на геномни вериги страхове и позамазана гримосана
вечерна лудост
какво лошо има да се продаваш
вероятно би възразил юда
мечтая да се продам искам си милионните тиражи и масовото
мислене
искам да ви успокоя че няма нищо страшно да летиш в бездната
няма нищо страшно че си обречен
няма нищо страшно че си сам
а на всичкото отгоре и да ми се плаща за това
някои го наричат изкуство на повечето просто им се забива по
нещичко ухаещо на плътска пролет а аз както винаги се колебая в
дъжда мъча се да мина
между отровни капки дива похот и най-нежната нежност
майстер тая поема замяза на завещание трябва да я претворим барем
в памфлет


тъгата и зимния вятър
стъклените гълъби политат
в спомените
и пъстрото утро ти носи любов
ти до мене си когато
отнася тъгата зимния вятър
имаше къща сред гората
на радостта ти
пламъци в огнището на бляновете
и там нагоре нагоре нагоре
отнася тъгата зимния вятър
годините заровени са в гроба
на усмивките и думите
и гневно плющят знамената на
раздялата когато някак
отнася тъгата зимния вятър
стиховете заковани са
върху некролога на светлината
с портрета най-любим
на мъртвото ти упование
и търкулва се сълза в душата
настава оня страшен миг когато
не отнася тъгата зимния вятър
не отнася тъгата зимния вятър



ДРУГОТО ОСВЕН ЛЮБОВТА

отговори ми
за какво ми е познанието на света щом не мога да бъда с теб
защо ми е даден ум щом твоята мисъл не ще се пресича с моята
защо ми е сърце щом ти никога не ще чуваш неговото туптене
защо са ми тия ръце които не ще те прегърнат
защо ми е речта щом ти никога няма да ме чуваш
защо ми е път по който не те срещам
защо ми е въздух щом не мога да вдишам твоето дихание
защо ми е светлина щом не виждам нежното искрене на очите ти
защо ми е нощ в която те няма
защо са ми другите
защо ми е омраза и гняв
защо са ми тия стихове
защо са ми надежда и утешение —
без тебе?

ахедонични пътища към съкровеното
покажи ми ръцете на сребърната нежност —
и червената клада на ревността
безполезността на словото и думите
на кривата ми обич стълбите
с паяжини на самолюбието по ъглите
пътища за избавление по-тъмни от смъртта
откъде да мина към несъществуващото
как да намеря онова което извира от небитието на
душата ти светлината
как да стигна до мястото 'никъде' загнездило се в твоето сърце
където се намира обичта ти
ненамираемата твоя обич обрекла ме на пълно отчаяние
отново е същото нали —
пропадам пак в калния трап на часовете си
в нелюбовната празнота бездънна
като пустотата на битието
отвикнал съм от радостта ли
миговете u подскачат като мъниста наоколо
сред усилията да оживееш надеждите
в агонията на мъчителните невъзможности
къде ти е любовта
сривам се в безутешието на дните си
самотата болката
но те са за предпочитане
пред нищото на твоето 'аз'

улица единствена: любов
и отново мислиш за нея
непонятното разцепи пропаст между вас
поражението от любовта е неизбежно
единственото оръжие е обичта ти
тя ли не ти достигна
сега имаш мирът на безразличието
ти няма да бъдеш от тия дето любовта ги спасява
a вятър хладее с морския смях
аз на дъното на твоето мълчание живея
корабите на лудостта плуват нейде над мене
като буря тъмнините прогърмяват в душата ми
в аления зрак на пустотата намери ме
отсъствието u е твоята гибел
по улиците мъртви се разхождаш нощем
тя ти се привижда навсякъде -
до ъгли коли завои по тротоарите
огнени цветя на верността u
в светофарите - нейното име пулсира
всичко е послание всичко ти говори за нея
червени дървета от гнева ми въздигнати
короните им допират съзвездията
защото сме толкова самотни и никога те няма
защото си винаги близка като смъртта
ти си винаги отсъстваща
изгубена като миналото
съществуваш само за другите ония дето
целуват голата снага на мечтите ти
ония дето са напористи като квадратната луна
ония дето те обичат според графика на изневярата
съдбите се преплитат като кръстовище

зелен светофар на раздялата вечерни улици на лъжата щастието да си жив

град с история
градът се люшка пиян и препил с петъчния си коняк
градът е заринат от мърлявите преспи на омразата
градът обикаля и кърви прорязан от гъстата си улична сивота
градът е бунище от изхвърлени чувства и любов загинала
градът е кошмар с мъртва котка изсънуван мъчително
градът е обвит от лепкавите захарни мъгли на безнадеждата
градът е центърът на черна дупка като скръбта ми безконечна —
градът е пречупено дърво и удобен за обесника клон
градът навлича усмирителната зимна риза на безумието си
градът е начало на нелечима депресия свършила с гроб
а ти го обичаш

чужд като безкрайност: на себе си чужд
забранили са почти всичко което е добро за душата ти
за да им редиш тъжни песни
нещастни поеми и прочие
после ти казват нямаме нужда от мерена реч
времената на хармонията свършиха
това вече е стара работа никой не пишел така
не ме уцелваш в добър момент
на триста коняк и нещичко в ноздрите
винаги съм извън времето то не е река а блато
страх ли те е да потънеш в него трябва ли да си спомняш
ето ти две безкрайности изложени на опасност:
паметта и душата
какво ли можехме да сътворим ако имахме условията
нужни за създаването на нещо наистина добро
вместо да обикаляме като вълци по улиците
а ти за каква любов ми говореше досега
нали изпитанията са за изправление на кривите ни души
или пак започвам да ти звуча обвинително-тъжно
от липсата на нужните вещества и същества
не искам да засегна никого
с изключение на ония които искам да засегна
вината ти е че вече си тук поел тъгата с първия плач
не разбра ли че не съм твоя човек
ситуацията е глупава като въпроса защо защо трижди защо
това пак лирика ли се води
или си е чисто отчаяние усещам те
че нямаш смелостта да приключиш със себе си
мислех че няма нужда да пояснявам
че почти винаги когато кажа «те» имам предвид
единствено себе си мене си
отчужден съм от себе си включително — за това се и водя
психиатричен проблем душевно заболяване а някои глупаци
мислят че понеже все още не кудкудякам
всичко при мене е ок здрав съм алчни тъпанари
в очите им — вечната греда на аз-а на аз sum
а ти падай в калта на дните окопавай се

и чакай врагът другия проблемния себе си насреща чакай
огледало в килията на идеалите: стих без лице
не мога да пиша бавно една агония стига
болката стапя времето ми
понякога има и хумор веселба
но обикновено
е тъжно като погребение
и не успявам да те разпозная
в затворническата килия на ума си
призовават и теб да живееш
да се бориш с демоните
защото ако се откажеш
тук всичко останало
какъв смисъл би имало
ако не вървиш към щастие или идеална цел
умрелите за идеали може би са глупци
но ония вкопчените
във вечното сега и в реалното
не са по-умни
разбираш ли същността на противоречието
не можеш да стоиш
извън досадната битка на битието:
от една страна те чака смъртта
а от другата човешките измислици
с произход любовта
избирай си а после някой
ще опише как си бил в трагическа безизходица

признание от критиката
всичко
в
което
вярват
те
в академиите:
постепенното натрупване
натежаването със
знания
авторитета
престижа
елитарността
и прочие -
лумва
в
огъня
на
един-единствен
психичен
пристъп
и
така
в рамките на часове
паметта ти
би
могла
да изгори
и
да
забравиш кой си бил
ако
изобщо си

да не бъдеш самоубиеца
да не бъдеш самоубиеца а да оцелееш
защото ти си голямото дете на нощта
облаче върху небето на смеха
там където изгрява вечерта
там където ни е мястото
там където нощта пее тъмните песни
там където
да не бъдеш самоубиеца а да оцелееш
тоя смисъл влагам в сърцето ти
какво по-лесно от смъртта
смъртта която
да прекосим поляната мека на думите
да минем през реката на страданието
да полети златната птица на веселието
ще видя смеха ти
и какво от това че ще бъдем смазани
и какво от това че ще ни повалят
и какво че стихията живее в сърцето ни
какво от това питам те
давам ти заповедта да си още жив
не сме се научили дори да страдаме
нито пък да обичаме
не сме са научили дори да обичаме

сетивни измами
пак стана същото: изгубих те като приятел
в гроба си хлътнал —
още веднъж да те питам за истината ли
косачката подравнява ливада
мушиците бръмчат
някой се събужда от съня кошмарен
сълзата капва върху завивките
леглото проскърцва излизаме навън
няколко крачки улица коли
колко е трудно да се върви когато
правих опити да u звъня
бързото писане ще кажат експертите
с бавните си глави
не е поезия но тоя проблем
психиатрите лесно ще го овладеят а аз
продължавам да я виждам там където я няма
не е важно да даваш всичко
трябвало да не даваш нищо това е логиката
тогава имаш всички шансове гласи науката-раздяла
нали осипе: изучих аз науката-раздяла
тъй говори тоя чиляк божи манделщам
загинал някъде из тифозните концлагери
на другарят сталин
по всяка вероятност като неприспособим
руснаците мисля имат жаргон за това —
< »
да те пришият в земята не е много приятно
пак се разлях по реките на мисълта си
критикуват ме за многодумие и тн
а аз мълча и гледам да им спестявам мнението си
защото не ми се пускат атомни бомби по приятелите

есе за разделението: откъде започваш ти
сега вече го знам — по-добре е да не се бях раждал
разбрах какво е любов
омразата не ме интересува остава смъртта
не можах да разбера самотата
и да повярвам в нея: това изкриви душата ми
както нажежената стомана се гъне при валцуване
и тук огромни чукове
бият сякаш върху сърцето ми —
отхвърлих знанията като ненужни дрехи
едно по едно и не видях решение
на уравнението
наречено щастие приживе
не разбрах математиката на съществуването:
един човек плюс един човек
даваше почти винаги не двама души а две самоти
сам за себе си сам для себя
съветите на препатилите на отказалите се на тарикатите
и останалите
бяха семпли като спирта
който изпиваш когато нямаш друг вариант — гледай себе си
гледай да си добре ти
остави ги ония и да умрат — тъпа но ефективна философия:
тъпа като изстрел в слепоочието
ефективна — пак като същото пак там
не разбирах никога правотата им
нито леснотата с която те не прощаваха за да оживеят
оцеляващите —
тия на всяката цена обикновените
мен и теб
и уж — всичките — заедно за едно
тия дето уж сме свестни а всъщност — гмеж
хаотична маса нереволюционна неединност: тълпа
всичко се дели разделението е истинската величина —
началото което се проточва
в посоката на безкрайността провлачва се като реката
минаваща унило през градовете ни
разлива се в друга река и умира в морето: оттук започваш ти

триумф на маргиналните идеи
аз съм петицията която няма да подпишеш
аз съм турската ти опасност
аз съм изгубената магистрала
аз съм недодялания стих
аз съм писането на джагатайка вместо на кирилица
аз съм огромното ти его цепещо пространството
аз съм абстрактната ти мацаница —
аз съм директора на корпорация «мълчание»
аз съм генномодифицираната тишина
аз съм приватизатора на думите
аз съм релсата на отчаянието
аз съм оправданата загуба
аз съм лъжливото обещание
аз съм предизборната надежда
аз съм празната урна фалшивият глас
аз съм оспорения изборен резултат
аз съм вечно повтарящия се сценарий
аз съм структурното приспособяване към абсурда
аз съм заговора на евреите и масоните
аз съм началото на монопола и произвола на банките
аз съм изложбата която няма да направиш —
аз съм лошия трансферен сезон съдийската корупция
аз съм амфетамина на фюрера лулата на вожда
аз съм глупавата фройдистка асоциация
аз съм скока на цените празната детска градина
аз съм неоправданото ти самочувствие манията за величие
аз съм лошата философия на живота
аз съм диалектиката на прехода платения драскач жълтото издание
аз съм валутния борд задокеанския господар шефа на мвф
аз съм онова дето витае из думите отвъд прекия им смисъл
аз съм търгашът на идеите и превръщам университетите в печатници
за пари
аз съм обезличаването на нацията и демографския срив
аз съм нелепицата в мерена реч скока на тока
аз съм пропадналата идеална кауза шизофренния симптом
аз съм любовната връзка дето не се състоява —
аз съм фалшификацията на историята и подмяната на фактите

аз съм анархисткия блян който няма да се реализира никога
«аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни...»
аз съм задънена улица в града на познанието
аз съм ирационалната ти нагласа към света хаосът от чувства
аз съм пустинята на любовта която сърцето ти заобикаля
аз съм кинокадъра останал незаснет пиянското изстъпление
аз съм проиграната победа и домакинската загуба с о: 1
аз съм неосъщественото пътуване зависналия стоп
аз съм заиграването с етническата карта скрития расизъм
аз съм медийния манипулатор приспиващ масите
аз съм примитивната историческа аналогия
аз съм производителя на фалшиво знание и дресирам децата
аз съм тоталитарната институция мачкаща човека
аз съм страхливия политик и викам танковете
аз съм евтината провокация житейския фалш и лицемерие
аз съм онзи който предпочиташ да не забелязваш на улицата
аз съм игровият елемент — в кухото ти изкуство
аз съм оня дето изпомпва държавни ресурси зад граница
аз съм бутона за разприятеляване във фейсбук

празен дом
къде си ти когато бездните разтварят се пред мен
и думите ми падат мъртви в тях
а пред замръзналото слънце на очите ти
се скланя ничком радостта ми
не ме интересуват ни писане ни познание ни тъги
не ме интересуват музики успехи смехове
ще измисля нови светове да бъдеш в тях щастлива
ще сътворя за самотата ти ярки слънца
да забравиш мрака на унинието си завинаги
от думите корона бих ти изковал
и нито стих не бих написал повече да ме обичаш
пожелай смъртта ми та да те разлюбя да се спра
къде си ти когато заиграват мраморните гласове
или на спомените светлите реки в душите вливат огън
аз в миналото безутешен се прибирам сякаш в празен дом

другото освен любовта
есента премина бързо като невинност
майстера се беше впечатлил
от някакви чужденци
извадили пачка пари в кръчмата
били на пиянски помен
бащата на единия бил починал
и имало годишнина от тъжното събитие
опечаления имал костюм и от стегнатата яка
се подавала някаква татуировка
хората се изпонапили
искали да си намерят кока и курви
това бил поменът и сигурно
са били много много тъжни
яки бяха много каза майстера готини бяха
а аз дори не се чудя само си мисля
ако това е поменът за починалия
значи светът е наистина тъжно място
всяка вечер опечалените са бая
отчаяните от ужасна самота — също
кока и курви без ирония пиша
къде е бош да ни нарисува пак нас ония
понапредналите в цивилизацията
модерните победителите
човека дето не бил вече самотен
и не говоря за морал въобще
говоря ви за ядрото на съществуването:
пред гибелта и нищото и смъртта
опитът ни да сме щастливи за по-дълго
от някакъв нещастен и неистов миг е обречен

шарл бодлер
плати ми в поезия — началото е хубав край
можеш да се завърнеш в нищото на душата ми
в стаите на стария неживот
изгуби ли нишката на смисъла
яснотата на логиката ми пърхаща птица —
помоли u се може пък и да стане —
живее ли се само с отрицание
сигурен съм като смъртта ни
говоря емпирични истини
от страданието изковани
подправям си виното само с тъга
правя гроб от самотата си
ще си лягаш ли
застели леглото с мълчание
дай ми от онова златно безразличие
дали от тебе следа ще намеря —
къде е края на пътя ми пуст
преминавам кестеновите алеи
изоставен изгубен навеки тук чужд
знам че смъртта обезсмисля всичко
какво те топли в оня кален трап
«продължаването на рода»
няма какво толкова да се оварди
шепа хаос и горчивина две-три усмивки
на никой не му пука че сме го живели тоя ужас
на никой не му дреме че сме умрели
все тая е

петилетката на огорчението
Тогава ухаеха
майски цветя.
Пеньо Пенев
да използвам скъпоценните час-два
в които съм работоспособен
преди да ме смаже
гранитното небе на депресията
съчетано с вечната ти
предсмъртна липса
ти никога не си тук
ти никога не си тук
ти никога не си тук
пулсират отново и отново
все същите думи
в кръвообращението на стиховете ми
а после ще изляза навън
да подишам въздуха
от последните майски дни
зареден с гръмотевичната мощ на самотата
колко години минаха в тая агония
построих петилетката на огорчението
издигнах фабрики от думи
комините им бълват черна поезия
маяковски би се изкефил
на такова постоянство и труд
така могат да работят само лудите
и ония дето ги терзае вечно
демоничното начало на недоволството

новия град
пламък стиска
гърлото
на
въздуха
огнени дрехи
за
всяко дърво
всяка
частица
от пясъка
на пустинята
е мъртва
дума
от
мълчанието
на
вселената
ти минаваш
по същите
улици
влизаш
в
същите
асансьори
за да возиш
нагоре
и
надолу
самотата си:
продължаваш
да
ми липсваш
сякаш
някога
сме били заедно

страница от антологията
ще бъда рохка пръст — и
дух стопен в калта ще се процеждам
на водата по каналите
подземни
дихание ще бъда и прозрачен дим —
вятъра в гръдта си ще ме вдъхне
за да ме запрати надалече
в небесата
ще бъда мъртвия
от антологията на нощта излишния —
лист откъснат от забравата
страница от твоето сърце

симфония щастие
душата ми се скъсва като връзка между поколенията
останалото смъртта го превръща в пясък и пепел
не съм от щастливите и преуспелите
гребенът на вълната минава високо над мен
аз съм дъното
годините без любов преломяват сърцето ми
кораво като стар и костелив орех
миналото не ме тегли с веригата на носталгията
аз съм слепец
без ориентири във вечния мрак
любовта беше измамата миражът който ме разсипа
а твоята вярност - вечното нищо около мен
обичам смеха ти повече от собственото си щастие
обичам залезите в очите ти
обичам твоите думи които ме държат отговорен за всичко
обичам вината която ми вменяваш с мълчанието си
обичам смазаващата тежест на твоите аргументи - избухнали слънца
обичам болката на безсмисленото опиянение
обичам нежността на ръцете ти - бели и хладни като сняг
обичам сълзите на твоето отчаяние родени
от невъзможността да ми се довериш
обичам плахото ти докосване
приличащо на червено есенно листо необратимо падащо надолу
обичам твоя дъх като пролетен вятър
душата ми се гърчи с доживотна присъда в този свят
сърцето ми е заключено в тъмната килия на поезията
отнякъде се дочуват далечните смехове на онези които са весели -
тези гласове които ми напомнят само края и смъртта
концертът на безмерната човешка трагедия
поредната метафора която ще ти попречи да ме разбереш

непознатия в огледалото
детето у мен се превръща в звяр със зъбите си сгризал
бравата към вратата на душата ми
той лае срещу нея упорито като разярен черен пес
а аз чувствам как мислите ми вцепенени
се чупят с пукот като стъклени клони в прозрачна гора
така всеки ден наново и наново
пред огледалото съзирам злобния си враг —
непознатия гледа срещу мене и диша омраза
после нахлува в съня ми и стъпва
с тежките си кални обувки в стаята на моя разум
маца упорито по стените u обидни думи
троши всичко в мен постоянно
спомените ми надеждите мечтите изпочупва
идеите ми се разпиляват по пода на паметта
като че ли са увяхнали и стари цветя от счупена ваза
а ти мислиш че ти говоря за някаква банална скучна любов

магистрала към теб
магистралата този път минава през тунелите на сърцата
a тя каза на мен ли остана да те спасявам
надявам се да ме спасиш
надявам се на теб
макар че мълчанието ти е като изстрела в упор
взривяващ главата ми пълна с думи
които се разтичат по страниците на поемата
къде са крилете ми брате
нали трябваше да летим да се спасим някак
нали никога нямаше да се изоставяме
тя каза на мен ли остана да те спасявам
защо ти трябваше да убиваш всяка нежност
сърцето ти светеше в тъмнината ми
на мене ли остана да те спасявам
какво толкова бих могъл да ти сторя
освен да прикова сърцето си върху портите на лудостта ти

бяхме ли
минаваш през комина слънчев костите ти стават ниска прах иконата сияе мълчаливо ти беше ли изобщо някога


«Ремисия» на Ивайло Мерджанов е стихосбирка, разказваща "историите" на едно болезнено светещо в мрака на битието сърце. Тя е едновременно философска и ерудитска, неумолимо концептуална, но и по детски спонтанна, и до болка - искрена и автентична. Книга пътуваща за никъде, «защото всяко място без теб е никъде», тя е най-вече за любовта - екстатична, невъзможна, отвъдна, разпъваща и разпната, страдаща и изстрадана.
В «ремисията» на автора, представляваща упойващо дълъг, еклектичен и протяжен трип през "безлюбовното нищо" на живота, съм убеден, че всеки читател ще намери нещо за себе си и по свой вкус. Книгата на Мерджанов е доста различна от повечето дебюти в съвременната българска литература - и по форма, и по съдържание и дори - по обемите/измеренията на екстатично "прозаичното" в поезията му, както и по своята подчертана амбиция смело да миксира различни поетични почерци и дискурси. Крайно интересно в същата е експерименталното и радикално по дух съчетаване на плодовете на една впечатляваща обща култура с афинитета към непосредственото, на социалния патос с мрачна, еротична «реторика». Едновременно ремисия на лудостта и макабрен дневник на отчаянието.

Васил Прасков

   

 

Alternative Medicine

Безплатни онлайн консултации по хомеопатия, мануална терапия и алтернативна медицина.

   

Добре дошли!  

   

Последни мнения  

  • Няма мнения
   

Кой е тук?  

В момента има 37  гости и няма потребители и в сайта

   
© E-LIT.INFO