В памет на тати
* * *
Небето нощем
е глухарче, с луна за тичинка.
Небето денем
е цвете със слънцето – тичинка.
Аз всички обитавам.
* * *
В квадрат съм.
Ъглите ми убиват…
Всичко е квадратно.
Само сълзата беше друга,
но вече забравих каква.
* * *
Миг след миг като глухарчени пухчета животът излита…
Брезата…Тя е моят житейски дневник. В родния Свищов – градът на свещите, градът на високо… Като дете в кръжока по археология бях много впечатлена от произхода на името Свищов - от свещите на рибарите нощем или град - свише. Бе близо до древноримската крепост „Калето”, до любимия ми Дунав. От малка обитавах клоните на дървото, гледах камбанарията на моята църква „Св.Димитър”, моя светец и споделях с дръвчето всичките си скърби, болки, радости, трепети, огорчения, надежди, проблеми, мечти, възторзи, раздели, стихове, пориви, молитви. Само брезата знаеше моите тайни докрай. Царството на безпристрастните и безкористни клони ме омайваше, утешаваше, вдъхновяваше. Брезовите ресни се полюшваха от вятъра ту одобрително, ту порицаващо, ту обнадеждаващо, ту укоряващо, но винаги грациозно, изящно, магично, достолепно. Вятърът в клоните на брезата ту избърсваше сълзите ми, ту ме шляпаше игриво и ласкаво като малко провинено дете, ту ръсеше листа като парченца марли – да превърже поредните ми рани. Брезата е лековита - за стомах, бъбреци, за отслабване, язва и т.н. Силата й обаче, пише в интернет, е в одухотворяването, пречистването, духовния устрем, творческият импулс и вдъхновението, с които те зарежда!!! Ако си се опрял на нея и пееш или се молиш, те изпълва мирова любов! Като прочетох това - седях дълго без дъх. Имала съм и други любими дървета, но брезата най - осезателно, тръпно, животворно, насъщно беше и е част част от живота ми.
Не всеки човек може да се зареди от нея, символ е на девствеността, на детската невинност. Като обикне някого, му помага цял живот - пишеше още в интернет! Стоях занемяла. И сега навсякъде виждам брезички - сестрички, много шарени като хората – нискостеблени, много високи, много разклонени, кичести и царствени – като моята, с много черна кора, с напълно бели кори - младите, плачещи, превити до земята, с два клона като камертон, полегнали уморено, ранени от бури или хора…
* * *
Една бреза в нощта танцува с вятъра под звуците на щурчови концерти пред смаяния поглед на луната…
И до днес аз ходя пред олтара на брезата да се изповядам, да се изпълня със сили, да се заредя с жизненост и вдъхновение. Тя е моят душеприказчик, закрилник, съветник, уют, отдушник, скривалище от лошото, винаги предана, всеотдайна до последното си листо. Моето упование и молитви за всички излитат от клоните й и знам, че стигат небесата. Тя ми дава енергия за успех, за победи, за човечност, състрадание, идеи, дръзновение, храброст, устойчивост и упоритост - когато е нужно, търпение - когато се налага, разбиране - когато е спешно, умение да прощавам, и плам - винаги. Моята бреза. Тя е моето сакрално пространство, моята свещ към небето. Откровението, което светлината ми е пратила. Моят верен и предан спътник, материализиран мой копнеж и стремеж… И когато остарея, аз ще стоя под клоните й, прегърнала дънера, ще поздравявам по стар ритуал цветята, водните кончета, тревите, мравките, чайките, охлювите, цветенцата. Ще се покланям признателно пред красивата й нестихваща всеотдайност, неспирна през сезони и години. Ще помня птиците, учещи ме на гнездо и полет. Ще пазя дъгите, учещи ме на красота и връзка. На птиците аз тайните разказвах, а те – посока ми показваха…
В клоните на дървото гледах как мравката поляга в топлия пух на бодила да се стопли. Осезавах мъглата, която те скрива и от теб самия. Виждах клоните като изящни грациозни ръце на балерини, застинали за рисунката на художник. Как небето задържа сълзите си, потулвайки ги зад облак. Усещах, че поезията е капан за дъждовни и слънчеви рими. Тъгата – пътуване към моето причастие…
* * *
Тихо - като дихание на бреза,
като търкулване на сълза –
Утро…
В пазвите на времето, в извивкити шегити на съдбата, в оксиморона на любовта, в звездите непосилни, в цветчетата умилни, из сънищата странни, в копнежите несбъдни, в ударите житейскотрънни, в загубите мъчителни и нощите губителни животът ми е брезов.
* * *
Бяла бреза е душата ми,
но не плачеща.
Има и черни ивици,
но и те към небето гледат.
Храм е за птици и мравки,
светиня - за душата ми.
Скоро се разхождах с моя съседка из Люлин планина, пеехме си песни сред брезови гори, и тя запя: ” Расла е сама самичка млада хубава брезичка, слънце в клоните й грее, вятър тихо я люлее…”
Ето, пак знак, не бях си я спомняла от детство, но помнех думите.
Чудя се понякога защо Бог толкова ме обича.
* * *
На любовта синонимът е радост.
На радостта – дъгата.
Ако сме като децата.
Ако разреша на болката – ще ме помете. А брезата ме очаква.
Ще разлистя набързо моя дневник - лист по лист от брезата. Не че се чувствам зряла, о , аз няма да узрея скоро, аз съм си дете. Много ми се иска – дете на светлината. Но ние носим в себе си и мрака. Може би това е стъпчица към узряването - да не те е страх от мрака, да го опитомиш. Да повикаш в себе си същите сили, които растат брезата, да се вслушаш в гласа на вечността, на дивата природа, да предприемеш пътуване от корените си, което ще ти помогне да усетиш дълбоко и всецяло духа на живота, ликуването и радостта, че си в него. Припомняйки си, че след спиралата на слънцето следва златната точка на слънцето. И че макар и уморен войн трябва да продължиш напред, защото не знаеш какво те причаква зад ъгъла.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Дима Чонова, "Листа от брезата", Военно издателство, София, 2012