Иван Раич беше дълбокомислещ човек. Веднъж някой му подхвърли,  че той е аутсайдер/и той се съгласи,без озлобление и без съжаление/. Бе запомнил една сърбохърватска мисъл още от малък и тя го спасяваше в миговете на самосъжаление, че никога няма да стане като останалите хора-сериозен и преуспяващ.Тя беше следната: "Аутсайдерите движат света, политиците са тези, които мислят,че действат."

Той беше далеч от мисълта, а и желанието да спасява света и все пак бе вътрешно убеден, че външните/спрямо него - СВЕТА/ допринасят повече той да съществува, отколкото ония, които си въобразяват, че въртят кълбото и светът съществува заради тях.

И в един августовски следобед, потънал в жегата на тия мисли, той написа следното:

Аз съм нищото
изгубения рай

изгубения
подлог,страдащ по

изгубени сказуеми.

Аз съм този,който предаде Сократ

и спаси Сократа за вечността
защото какво е живота без символи и метафори
без смях и суета

Аз съм другото на себе си

което вярва,че кълбото земно се върти/без да го помни/

И на доброто вярва/без да го вижда/

И знам, че съм глупак,

но тъй и искам да умра.

Не искам да мразя

макар да ме карат на сила политиците

и ми навират своите петнисти истини в сурата.
А после ме обичат
Но знам,че този,който ме обича с тази любов,

всъщност ме мрази.

Мрази ме защото иска да съм като него,

 а аз съм винаги "отвън".

И аз бягам,бягам през девет планини в десета,  бягам от хората и от себе си бягам, защото няма къде да отида.

И той не намери място на земята. Самоуби се. И сега удобно се е поселил в междузвездните пространтва.